Богомил Райнов е автор е на двадесет и два романа и повести, девет стихосбирки и множество книги в областта на есеистиката, издавани многократно и в големи тиражи.

По тринадесет негови книги са създадени филми, превърнали се в шедьоври на българското кино, сред които: „Денят не си личи по заранта“, „Черните лебеди“, „Голямата скука“, „Господин Никой“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и др.

Нарежда се сред големите майстори на криминални и шпионски романи. В девет от тях – главен герой е Емил Боев.

Недей ми разказва за безоблачни дни, не ми обещавай лазури и слънце. Аз си имам сивото на мъглата и дъжда, аз съм собственик на лошото време. Нека вятърът плиска в лицето ми дъжд. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

Всички ние на младини си въобразяваме, че живота е състезание по бързина. И едва по късно разбираме, че е състезание по издръжливост.

Животът е огън. Може да е буен или едва да тлее, но додето е живот, той е огън. И ако първите ти срещи с огъня се свеждат до изгаряния, нищо чудно докрай да се дърпаш встрани и така да си умреш, без да разбереш, че огънят не само гори, а може и да топли!

Общуването – първото условие за взаимното разбиране. А взаимното разбиране е първата крачка към взаимното съгласие.

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога – пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и – според собствения ми девиз – да умираме само в краен случай.

Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.

А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е случайно, че тайфуните винаги носят женски имена – Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки.

Това е проблемът при красивите жени. Около тях винаги има навалица.

Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит.

Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, умееш достатъчно дълго да чакаш.

Има време за чакане. И има време за действие. Важното е да не се объркат времената.

Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.

Равностойния противник винаги се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия.

Това е лошото на дългата връзка с един човек, че с течение на времето започва да ти чете мислите. Такива като нас трябва да избягват дългите връзки.

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, пак е необходима ловкост. А ако си го счупил тъй, че да си го смачкал, ще трябва да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и наведнъж. Така беше и с тая история. Някой беше натиснал прекалено силно и сега се налагаше да видим историята късче по късче и да се опитваме да я възстановяваме. Само че за разлика от ядката човек никога не може да знае как е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възстановяването е трудно и несигурно. Като оставим настрана обстоятелството, че междувременно някои елементи може окончателно и завинаги да са затрити.

Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас сме още живи и околните не са ни разкъсали, то е понеже само силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки.
Та може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо.

Вие тичате, аз кротувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, понеже желаното е непостижимо, отказваш се навреме от него. Понеже големите амбиции са свързани с рискове и водят до фалит, пращаш ги по дявола. Защо ми е собствена вила, когато мога да живея под наем? Защо ми са десет стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без особен труд необходимото?

Не мислиш ли, че е прекалено да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето. Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание. Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на разпадане, на самоунищожение.

На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? Една мисъл силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?

Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица. И там е грешката. Желание за нещо, което не ти е дадено.

И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мен да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. 

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко е наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш. И защо всъщност завиждам? Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо – макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни. Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговорят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си. Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай, че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват на идеала ти. И ето, че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си. Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно – че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.

Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните. Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се оправя в батака си – това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

Нямам черни мисли. А още по-малко бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.

Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката. Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределеното. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая ще остане без местожителство.

Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря да ги изпреварвам. Отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. И още по-назад – също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.

Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък. И, единственото, което съм намислил е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.

От опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с теб самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред лудницата на виденията и на страховете.

Не обичам да лъжа, когато истината не ми отърва, само я премълчавам.

Човек често среща хора, крайно интелигентни и опитни в професията си, които щом излязат от нейните рамки, изведнъж се оказват посредствени до невъзможност.

Лошото е, че един минимален риск, когато започне да се поема многократно, престава да бъде минимален.

Но изкуството да чакаш, не е автомат за печалба. Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.

И все пак, струва ми се, че съм осъден да чакам до безкрайност един влак, който или не съществува, или минава на стотици километри оттук.

Вижте още: Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява – НЕВЕНА КОКАНОВА

Как жената на ДИМИТЪР ТАЛЕВ го спасява от смърт в лагера „Куциян“

Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински – ДИМИТЪР ТАЛЕВ