Британската писателка и феминистка Вирджиния Улф е родена на 25 януари 1882 година в Лондон. Тя е сред най-значимите представителки на модернизма. Тя доказва, че няма мъжки и женски интелект и бунтът ѝ срещу света на мъжете не е престанал да впечатлява и днес.

Сред класическите ѝ произведения са „Госпожа Далауей”, „Към фара” и „Собствена стая”. Изследователите на творчеството на Вирджиния Улф са облагоприятствувани от факта, че нейният живот е изключително добре документиран — преди всичко от самата нея, оставила е около четири хиляди писма и тридесет тома дневници.

Вирджиния Улф е прекарала детството си в дом, чиито чести посетители са били Хенри Джеймс, Джордж Мередит, Джордж Елиът, Джеймс Ръсел Лоуел. През 1895 година, когато Вирджиния Улф е тринадесетгодишна, умира майка, трагично събитие, което за момента оставя Вирджиния изненадващо спокойна, но малко след това то става причина за първия пристъп на душевното й заболяване, а по-късно поражда у нея едно вечно преследващо я чувство за вина. Две години по-късно, когато умира и сестра ѝ, започват нейните нервни кризи. Смъртта на баща ѝ през 1904 е причина за най-страшната ѝ от тях и Вирджиния дори прекарва известно време в клиника.

През целия си живот Улф е съпровождана от резки смени на настроенията. Въпреки че тези редовни психически сривове повлияват силно на социалните ѝ контакти, творческите ѝ способности остават непокътнати. Смята се, че Вирджиния е страдала от биполярно разстройство – болест, оставила отпечатък върху работата ѝ, във връзките ѝ с хората, в живота ѝ и е най-вероятната основна причина за самоубийството ѝ на 28 март 1941, когато Вирджиния е на 59 години. Тя слага край на живота си, като пълни джобовете си с камъни и се потапя във водите на река Оуз, която тече близо до дома ѝ. Тялото ѝ е намерено едва на 18 април.

Всеки човек има минало, укрито в него като страници от книга, известна единствено на него самия. Хората обаче съдят само по заглавието.

Очите на другите – нашите затвори, техните мисли – нашите клетки.

Големите общности от хора са невменяеми.

Колко пъти хората са използвали писалка или четка, защото не са имали смелостта да дръпнат спусъка?

Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.

Нищо не се е случило в действителност, докато то не е записано.

Хуморът е първото, което се губи при превода.

Книгите са огледалата на душата.

Всеки, който струва нещо, чете това, което харесва, според настроението му.

За първата си рецензия получих един фунт, десет шилинга и шест пенса и с тези пари си купих персийски котарак. А после у мен заговори честолюбието: котарак – това, разбира се, – е много добре. Но на мен ми е малко. Искам кола. Ето така започнах да пиша роман.

Историята на мъжката съпротива срещу женската еманципация е едва ли не по-интересна от историята на самата еманципация.

Когато въпросът е силно спорен – и въпросът за пола е такъв – човек не може да се надява да каже истината. Той може само да покаже как е стигнал до своето мнение, което поддържа. И единствено може да даде на своята аудитория възможността да определи своите собствени заключения, докато наблюдават ограниченията, предразсъдъците и идиосинкретичността на говорещия.

Не съветвам жените, които искат да имат нещо свое, да се омъжват.

Не може да има две мнения за това какво представлява интелектуалецът. Той е мъж или жена, който язди ума си в галоп из страната в преследване на една идея.

Който не казва истината за себе си, не може да казва истината и за другите.

Човек не може да намери мир, ако избягва живота.

Да пораснеш означава да изгубиш някои илюзии и да придобиеш други.

Този, който краде мечтите ни, краде и живота ни.

Животът е един сън. Преди събуждането да ни убие.

Някой трябва да умре, за да може останалата част да цени живота повече.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: За да гледате моите белези, има цена – СИЛВИЯ ПЛАТ