Знаем добре историята на Моцарт и Салиери; конфликт, превърнал се в нарицателно за страховитото съперничество, което може да възникне между двама мъже. Моцарт и Салиери обаче са ясни – завистта срещу гения, талантът срещу докоснатия от Бог творец.

Историята обаче изобилства и от примери, когато два равни по величие умове се изправят едни срещу други, без да може да отсъдим чия позиция е правилната.

Най-яростни обикновено са сблъсъците между писатели – известно е например, че Толстой е отказвал да признае величието дори на равния нему Шекспир и му посвещава немалко критични пасажи.

Айнщайн пречи на Фройд за Нобел

Контактът между Фройд и Айнщайн е повече от любопитен. И двамата гении предизвикват истинска революция в полето на заниманията си – психология и физика.

Допирната точка между красивите умове е войната; двамата докрай остават привърженици на мира, без да споделят войнолюбството и хаоса на първите десетилетия на ХХ век.

Известно е, че учените разменят и няколко писма, в които обсъждат как да бъде прекратена войната. „Какво кара хората да се избиват толкова жестоко? Мисля, че всичко това е свързано със сблъсъците между мъжката сексуалност, която води до такава експлозия“, пише Фройд с характерното си упование към идеята за либидото.

Айнщайн трудно споделя подобни виждания – постепенно отношенията им охладняват и придобиват нотка на враждебност.

Стига се до момент, в който Нобеловият комитет решава да даде най-престижното отличие на Зигмунд Фройд. Идеята се струва съвсем неподходяща за Айнщайн. Той пише разубеждаващо писмо към академията. Чиято идея, накратко, е, че Фройд не е никакъв учен и всичко писано от него няма научна обосновка.

Много е вероятно именно това писмо да разколебава Нобеловия комитет, тъй като Фройд така и не получава наградата. След време пък австрийският гений лаконично коментира отношенията им: „Айнщайн разбира от психология точно толкова, колкото аз разбирам от физика“.

Хемингуей подиграва Фицджералд

Две от най-важните фигури на американската литература – Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд, изживяват необичайна парабола от силно приятелство към дълбока неприязън. Конфликт, за който по-голяма вина има Хемингуей.

От самото начало на приятелството им Ърнест се намества в любимата си позиция на доминиращ. Чувството му за превъзходство лъсва съвсем ярко в автобиографичния „Безкраен празник“, където описва Фицджералд като доста непрокопсан тип.

Според Хемингуей Скот има един огромен проблем – съпругата му Зелда, която постоянно го тласка към саморазрушение и с която непременно трябва да се раздели. Зелда пък не остава длъжна: обвинява Фицджералд, че е имал хомосексуална връзка с Ърнест.

Хемингуей описва и пиперлива история, в която Скот влетял при него в ресторант в Париж и му казал, че има страхотна молба към него. Оказало се следното: Зелда се присмяла на Скот, че достойнството му е прекалено малко, но Фицджералд не бил сигурен и трябвало някой да го види и да му каже дали е вярно.

Хемингуей, разбира се, откликнал и отсъдил, че приятелят му нямал никакви физически проблеми. „Тя прави така, за да ти отнеме от самочувствието“, отсъжда Ърнест.

А когато Фицджералд е вече забравен и Хемингуей го измества от пиедестала на американската литература, авторът на „Старецът на морето“ му посвещава ироничен параграф. В разказа „Снеговете на Килиманджаро“ двама герои обсъждат „бедния Скот Фицджералд“, който изпадал в глупава еуфория пред богатите, а по-късно се пречупил, понеже такава била природата му.

Фицджералд е безкрайно обиден от откъса и моли общия им редактор Максуел Пъркинс да склони Хемингуей да махне пасажа. Ърнест променя името на Скот, но браздата е вече прокарана и двамата така и не възстановяват приятелството си.

Интересното е, че именно Фицджералд препоръчва Ърнест на издателите. „Има един писател, Ърнест Хемингуей, талантлив е, обърнете му внимание“, пише той на издателството „Скрибнърс“, когато е вече известен, а Хемингуей още не е направил своя пробив.

Авторът на „Великият Гетсби“ пък накратко обяснява разликата между двамата. „Хемингуей пише с авторитета на успеха, а аз – с авторитета на провала“.

Толстой и Тургенев не си говорят 17 години

Колосите на руската литература Иван Тургенев и Лев Толстой не си разменят дума в продължение на 17 години. Писателите изпадат в тиха омраза, след като Толстой му обявява дуел.

Интересното е, че причината далеч не е обичайната – например жена или обида към честта. Двамата спорят по творчески въпроси – прекаленото възхищение на Тургенев към Запада и съответно голямата му известност там дразнят Толстой.

След поредица от спорове за мястото на руската литература се разбират да се срещнат с оръжие в ръка. За радост до стрелба не се стига – Тургенев прекарва дълго време извън Русия, а това постепенно охлажда гнева им един към друг и в крайна сметка решават, че имат по-важна работа от това да се избиват. Едва след 17-годишна пауза писателите решават отново да подновят кореспонденцията си. Сипят извинения един към друг и се молят за взаимна прошка.

Тургенев починал през 1883 г. на 65-годишна възраст в Бужнзал, близо до Париж. На смъртното си легло пише последното си писмо към Толстой, с което го молел да се завърне в литературата, тъй като авторът на „Ана Каренина“ заявил, че именно нейната история ще е последният му художествен текст.

Тургенев не се харесвал и на Достоевски. Фьодор обаче се задоволява само с това да окарикатури съперника си в „Бесове“.

Едисън напада Тесла

Когато младия Никола Тесла пристига в САЩ през 1884 година, моментално отива в дома на Томас Едисън.

Амбициозният сърбин очаква с трепет срещата си с Едисън, но Краля на тока отказва. Щом разбира, че младежът разполага с препоръчително писмо, Едисън го кани в дома си месеци по-късно. В този момент му гостуват главният редактор на вестник „Сенчъри Мегъзийн“ и неговата съпруга Катрин. Тесла впечатлява всички с добрите си обноски и стил. Подава писмо от директора на френския клон на „Едисън Машийн Уъркс“. То гласи: „Драги г-н Едисън, познавам само двама велики човека. Вие сте единият, а младият Никола Тесла е другият.“

Едисън е силно заинтригуван. Разглежда скиците на младият учен. Вижда схеми на водна електрическа централа, електродвигател, самолет с вертикално излитане. Изразява обаче пренебрежение – електрическият мотор за променлив ток му се струва пълна фантазия. Не помагат разясненията на Тесла. Въпреки всичко го наема на работа.

Младокът прави куп подобрения в лабораториите на Едисън, който му е обещал награда от 50 000 долара. Оказало се лъжа – Едисън не дава и цент, а възмутеният Тесла напуска компанията.

Предстоят години на бедност и мизерия. След време обаче „Юнион Телеграф Къмпани“ му предлагат да финансират изработката на системата на Тесла за променлив ток. Презентацията на електрическия мотор предизвиква страхотен интерес.

Едисън се чувства все по-заплашен и обявява откритието за непрактично и безсмислено. Престижът му кара инвеститорите да се отдръпнат и Тесла отново изпада в криза. Спасява го магнат на име Уестингхаус. Богаташът предлага един милион долара за патентите на сърбина, добавя и по два долара и половина за всяка конска сила електроенергия. Договорът е сключен.

Системата на Тесла добива все по-голяма популярност. Благодарение на славата, връхлетяла ги след електрифицирането, на международното изложение в Чикаго през 1893 година Тесла и Уестингхаус печелят конкурс за изграждането на първата хидроцентрала на Ниагарския водопад през 1895 година – описана и от Алеко Константинов.

Томас Едисън потъва в страховита завист. Неговият постоянен ток (DC) е повален от системата за променлив ток (AC). Той започва активна медийна кампания срещу Тесла и Уестингхаус. Прави демонстрации, в които убива животни чрез променлив ток. Дори слонове. Двамата се плюят по медиите, всеки вкопчен в гения и продукта си. Конфликтът им продължава до самия край, а Тесла умира в самота и мизерия, оставяйки великите си открития на човечеството. „Парите за мен не означават това, което означават за останалите хора. Всички мои пари са били инвестирани в изобретения, за да направя живота на всеки човек малко по-лек“, казва сърбинът.

Камю и Сартр в политически разрив

Френските идеолози на екзистенциализма се сблъскват остро идеологически. И двамата са признати приживе, носители на Нобелова награда за литература, въпреки отказа на Сартр да я приеме.

Както обикновено става, всичко започва от добро приятелство, постепенно подкопано от егото им. Философски са настроени сходно: и в двамата виждат човека като окован в абсурдността на света, но и със сили да приеме с достойнство съдбата си. Проблемът обаче настъпва, когато Сартр започва все по-често да изразява пристрастието си към социализма и Източния блок.

Особен разрив предизвиква мнението им за неминуемото насилие, което всяка революция предизвиква. Сартр е склонен да го оправдае в името на висшата цел за световна промяна, Камю обаче не може да приеме проливането на кръв.

През 1952 г. Сартр публично влиза в конфликт с Камю относно неговото есе „Бунтовникът“, в което последният разобличава и порицава съветските концентрационни лагери. Вследствие на това левичарският интелектуален свят, където Сартр е безапелационен лидер, постепенно го отлъчва. Това слага край на какъвто и да било шанс за приятелството им.

Светът на политиката се оказва по-важен от света на идеите и французите не си проговарят никога повече.

Вижте още: Навсякъде има само ужасяваща загуба на време, труд и живот – НИКОЛА ТЕСЛА

Никога не сме толкова беззащитни както тогава, когато обичаме – ЗИГМУНД ФРОЙД

Не чакайте Страшния съд. Той заседава всеки ден – АЛБЕР КАМЮ