Прощавай

Прощавай,

позволих си да мечтая

за тиха утрин, слънчево небе,

как с теб прегърнати отпиваме

от сутрешното си кафе.

Прощавай,

позволих си да помисля

за буйна вечер, ревящото море,

телата ни – изгарящо притиснати,

разкриващи непознати светове.

Прощавай,

позволих си да те имам

за нощ, може би за две,

обичаме ли се наистина

или дивото във нас зове!?

Прощавай,

позволих си да съм тъжен

за миг, за две сълзи изпуснати,

… всичко вече е отминало,

спомени и мигове пропуснати.

Вчера

Вчера един мечтател изхвърли цял плик със спомени

от прозореца на колата си на тротоара,

после почисти от по-дребни изблици на емоции.

Изсипа пепелника на сивото ежедневие в душевната шахта.

Изтри огледалото от лицемрни образи,

пусна чистачките да избършат срама на грешки отминали.

Запали двигателя на нова надежда

и светна фаровете на светлото бъдеще…

… превключи на задна!

Изкуството да оцеляваш

Погребах поредния приятел в съзнанието си,

отпратих го.

Видях облекчението от приключилия безсмислен разговор.

Изстисках най-добрите ни спомени,

звучаха като стих за некролог.

Всеки път се самоубивам, когато съм фалшив

и стигам дъното на собственото си падение.

Ставам, изтупвам се от моето презрение.

Все пак съм жив и той в добро здраве

може някой ден да се обади…

 и да бъдем истински.

По острието на човечността

Любов,

гняв,

инстинкти разни.

Похот,

буря,

животинска страст.

Болка,

думи,

погледи празни.

Тела,

умора,

сълзи на екстаз.

Цигара,

вино,

устни влажни.

Душ,

такси,

кой съм аз?

Нищо

Откровение, вяра, суета и нищо.

Пак спомени от рани стари,

като миражи в дъното на кладенец.

Огледало, сянка, поглед празен

силует навярно или нищо

студена тръпка по гърба.

Шепот, думи, послеслов.

Грешно е да бъдеш личност

по-добре шут от нищо.

Усмивки, смях и аплодисменти,

потупване по рамото

почерпка за добрата вечер.

Забрава, навик и лакейство…

Нима не виждаш таз гротеска?!

Пийни. Ще има още, това е нищо.

Апокалипсис на склад

Сутринта ще стана трудно

ще проклинам изгрева

изгарещият ад.

Ще връщам спомени

сякаш от отвъдно

копнеж по нощният ми глад.

Кръвта е моето видение

в сънища неясни

неуловими.

Смъртта жадувано изкупление

за грешки тежки

неизкупими.

Обличам черно

винаги ще е на мода

в обреченият град.

Апокалипсис един

не ми достига

пазиш ли на склад?

Красимир Георгиев е поет и фотограф, базиран във Велико Търново. Възприема себе си като търпелив, разсеян, творящ, забавен и елегантен, като вампир…

снимки: ©Красимир Георгиев