Неделя вечер в Санта Фе. Със Сам Шепърд седим в един бар в центъра на града, пием текила и хапваме такос. Осветлението е приглушено, вечерта е топла, а разговорът върви стремглаво, докато барманът разклаща шейкъра за коктейли, а масите зад нас се запълват. Вече сме обсъдили няколко важни въпроса, включително достойнствата на Чехов („Не съм възторгнат от него като драматург… защо да качваш мъртва птица на сцената?“), качествата на едно шампанско и древноегипетската богиня Изида:

Само как се превръща в птица! Невероятно. Това не можеш да го измислиш.

Разговорът ни се насочва към темата в пиесата „Истински Запад“, написана от Шепърд през 1980 и сега поставена отново в лондонския театър Tricycle. Под режисурата на Филип Брийн, с Юджийн О’Хейр и Алекс Фърнс в главните роли, продукцията първо се появява в Градския театър в Глазгоу миналата година. Извоюва си доста похвали, не по-малко от самия Шепърд, който играе важна роля за трансфера на пиесата в Лондон.

в ‘Days of Heaven’

„Мисля, че постановката на Филип е страхотна“, казва той тази вечер. „И актьорите са невероятни… Разчитаме на големи имена.“ Той си припомня една от най-забележителните постановки на пиесата в Ню Йорк в края на века, когато двете главни роли се изпълняват от Филип Сиймор Хофман и Джон С. Райли. Те често се редуват в ролите, за да поддържат представлението интересно.

Шепърд се среща със Сиймор Хофман през февруари, седмица преди актьорът да умре от свръхдоза хероин. Споделя, че изобщо не е усетил, че ще стане нещо:

Беше напълнял, но често му се случваше. А и беше доста уморен. Каза, че ще се прибере и ще поспи… Разбирате ли, не мисля, че е възнамерявал да се самоубие, мисля, че хероинът е бил лош. От друга страна, не осъзнавах, че толкова се е пристрастил.

Той спира.

Познавах Робин Уилямс доста добре. Той знаеше, че иска да си отиде – имаше паркинсон. Двамата със Сиймор много си приличаха по това, че бяха обсебени от самите себе си. Познавах много хора, които умряха… които отнеха живота си сами. Обаче знаете за Пати Смит – стара приятелка ми е, тя написа рецензия за новата книга на Мураками, която се появи в „The New York Times“. В края й тя казва: „Не искам да се самоубивам. Искам да видя какво ще се случи.“ Какво изявление. Вярвам й.

Сам Шепърд и Пати Смит през 70-те

Сам Шепърд и Пати Смит… повече от 40 години по-късно

Повече от пет десетилетия Шепърд е бил една от най-известните и уважавани фигури на американската сцена и екран. За някои той е бил основно актьор – звездата в „Дни в рая“, „Правилното нещо“, „Франсис“ – тогава за първи път среща Джесика Ланг, която му става съпруга за почти 30 години; и по-късно: „Братя“, редом до Джейк Джиленхол и „Убийството на Джеси Джеймс“ с Брад Пит.

с Джесика Ланг

Но за други, със сигурност за него самия, той е преди всичко писател. Започва да пише за театралната сцена в Ню Йорк в началото на 60-те години на миналия век, когато напуска университетското си образование за степен по селско стопанство, предизвикан от четенето на произведения на Самюъл Бекет и от желанието в съвременна Америка да се чува гласът на театъра:

В ония години имаше един скапан американски театър. Нищо не се случваше. Американското изкуство гладуваше.

Той написва „Туристът, Ейнджъл сити, уста на каубой“ в сътрудничество със старата си приятелка Пати Смит, както и много други пиеси. След това идват „Истински Запад“, „Оглупял от любов“, много къси разкази, скечове, есета и сценарият за филма „Париж, щата Тексас“ на режисьора Вим Вендерс. През 1979 г. печели награда „Пулицър“ за „Погребаното дете“, пиеса в три действия.

Аз и Кормак МакКарти сме единствените писатели. Всички останали са ядрени физици. Абе хубаво е, нали знаете. Но води до много безплодни разговори.

Какво правя, когато не пиша? Пия.

Роден в Илиной (макар вероятно заченат в Тексас, уточнява той, където е изпратен баща му, военен пилот, и където „майка ми го последвала и прескочила оградата…“), Шепърд израства в Калифорния и живее на различни места – Ню Йорк, Калифорния, Лондон, а след това в Ню Мексико и Кентъки. Дори днес животът му често се ръководи от номадската природа на снимачната площадка, като най-често снима в Ню Орлийнс и Флорида.

Ето защо не е необяснимо присъщото качество на голяма част от произведенията му – едно чувство, което, както казва той тази вечер, „е, че не принадлежа изцяло никъде“. Според него точно писането му е най-присъщо, то е неговият дом и за да илюстрира това, ми разказва как пътували с шоуто „Търкаляща се буря“ на Боб Дилън през 1975:

Беше голяма лудост. Сега като си помисля, не е било чак такова, обаче аз самият не бях привикнал към преходи, всяка секунда беше изпълнена с движение. И затова се радвах да се върна към нещо постоянно. Писането беше това нещо.

Той е вдъхновен „не толкова от пейзажи, а от връзката им с миналото“ и говори за хората, които навремето са живели в Ню Мексико, за парчетата керамика на 2000 години, които подритваш из пустинята. Собствената му връзка с тази част от страната също е стара:

Спомням си как вървях из града, когато бях на осем. На път за Чикаго. Помня, че бях много, много самотен. Захвърлен в някакъв влак из пустошта на провинцията в Индиана.

Това е вид спомен, който те кара да се замислиш до каква степен Шепърд е като Клинт Истууд, Аарон Копланд и Фредерик Ремингтън – обвързан с митологията и преданията на американския Запад, как животът му е вплетен в произведенията и ролите му, и колко много това е било част от обаянието му.

в „Убийството на Джеси Джеймс“

Той развива сюжета на „Истински Запад“ в градската част на Калифорния, която познава от Пасадена – родния град на майка му. В центъра е жестоко братско единоборство между Остин, високо образован в престижен университет сценарист, и странния му брат Лий, който твърди, че прекарва времето си в пустинята Мохаве и едва свързва двата края. Докато братята пазят къщата на майка си, те влизат във все по-голям конфликт заради продаването на един сценарий, противоположните им начини на живот, като всичко това се развива на фона на звуците от щурци и койоти, повяхването на цветята в дома и краденето на тостери.

Първият пример за Сам Шепърд за човек-аутсайдер е баща му. Разсмива се с притеснение, което преминава в привързаност:

Баща ми смяташе, че идеята да бъдеш солиден гражданин е нещо абсурдно. И той още повече се отдалечаваше в посока да бъде аутсайдер, най-вече, просто казано, да бъде алкохолик. Майка ми беше точно обратното. Много в час, схващаше как да се оправи.

„Ние отмираме“, казва той за Америка. „Всеки, който не осъзнава това, изглежда така все едно е Коледа или нещо такова. Като култура ние отмираме. Америка вече нищо не създава. Китайците го правят! Детройт е най-добрият пример. Всички ония градове, които навремето произвеждаха нещо. Ако идете на паркинг за тирове в Салисо, Оклахома, вероятно ще видите лицето на Америка. Колко сме отчаяни. Наистина отчаяни. Направо раздирани от огорчение.“

„Но защо“, питам го, „светът все още се прехласва по американската култура? Защо дори ние сме запленени от пиеса като „Истински Запад?“ Той отговаря:

О, защото всички вярват в американската приказка. Че можеш да успееш тук. Обаче не успяваш.

„Но вие сте се справили твърде добре“, казвам аз.

„Е да, обаче аз също… аз… да“, колебае се, засмива се, дълго плътно хриптене:

Обаче странното е, че дори не се стремях да го направя. Ама никак, мамка му.

Шепърд е написал повече от 55 пиеси, участвал в повече от 50 филма и е имал над дузина роли в телевизията. Макар че почти от началото на кариерата си, е получил световно признание от критиците по цял свят, той никога не е бил комерсиален писател. Трудовете му въплъщават по уникален начин облика и характера на типичния американец от Запада. Шепърд твърди, че любимото му място за писане е на коляното му, докато шофира камион през пустинята. Такъв е самият му стил – бърз и почти инстинктивен.

Сам Шепърд си отиде на 73-годишна възраст през 2017 година.

Мразя завършеците. Просто ме отвращават. Началото определено е най-вълнуващо, средата е объркваща, а краят е катастрофален… Изкушението към опаковане на посланието ми изглежда като ужасен капан. Защо не бъдете по-честни към момента? Най-автентични са завършеците, които сами по себе си водят към друго начало. Това е гениално.

редактор: Сияна Велева

източник

Вижте още: БОБ ДИЛЪН: ХОРАТА ТРУДНО ПРИЕМАТ, КОГАТО НЯКОЙ ГИ ПРЕВЪЗХОЖДА

Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден – САМЮЪЛ БЕКЕТ

Да се заставиш да не мислиш е изключително здравословно постижение – ХЕНРИ МИЛЪР