Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта.

Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал: „Обичам те!“

Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.

Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита: „Обичаш ли ме?“

„Какво? – отвръщал Предметът. – А, ти за това … Разбира се. Не вярваш ли?“

Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.

Така Любовта станала Вяра.

Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми.

А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва.

От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.

„Това, разбира се, е глупаво – мислела тя. – Безсмислено е даже да се надявам … Но може би той все пак ще се върне?“

Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.

Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно.

Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта.

Надеждата трябва да се държи до последно.

източник: Gloxy-Floxy