–

ЛЮБОВТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ

Любовта, без която не можем
все я търсим в цвят невъзможен
търпеливо копаем лехата
за да жънем надежда в отплата.

В реката на нашите чувства
ще нагазим с копнежи безумни
ще гледаме отразени лицата
търсейки себеподобни.

Годините така си минават
в реката лицата се сбръчкват
като ехо самотата напомня
тленни сме и сме смъртни.

Любовта без която не можем
тайно дебне скрита в душата
за нея времето не съществува
тя не търси за нищо отплата.

Ако истинска бъде
Ехо на Нарцис би простила…

ПОНЯКОГА…

Понякога искам да те видя зряла жена,
която ме гледа строго във ъгъла.
Суровият поглед на учителка,
никога в живота си бъркала…

Искам да бъдеш парче от стомана –
твърдо, тежко и хладно.
Черна – като нива разорана,
бяла – като млякото вкусна.

Вечна, неостаряваща те искам,
знойна, горска дъбрава.
Косите ти в длани да стискам,
очите ти – жива жарава.

Но най ми се иска, сгушена в мен,
да потърсиш своята опора,
дори и изгубен, заблуден,
да ме търсиш без умора…


ПЕСЕН

Помниш ли нашата песен,
която ни караше да танцуваме притиснати?

… Усмивки и погледи неоткъсващи…
…точно тази песен…
ритъма,
догарящите свещи
изгарящи тела във буйна страст?

За тази песен ти говоря,
даряваща ни със усмивки,
сега превърнала се във отрова.
… Спомняш ли си?!

СЦЕНАРИЙ

Безкрайна сцена от неопределеност.
Първо действие:
Аз съм сам и крача под звездите мрачен.

Второ действие:
Сега сме двама – вплели ръце и погледи усмихнати.

Трето действие:
Вече трима, или четирима, разкъсвани от ревност.

Четвърто действие:
Много сме. Сякаш Содом и Гомор наведнъж
и онази дискотека „Оргазъм“.
Прощаваме си засрамени.

Пето дeйствие:
Пак съм сам, като в първо действие,
но публиката е на крака и в екстаз ръкопляска,
припознала себе си в мен.

ЕПИТАФ

Проклинам скуката, че тя ме кара да бъда грешен
и първичността и моята простота.
Гордостта ми да бъда вечен
и огънят в бурната душа.

Отпращам красотата в моето огледало
и човека непознат,
усмивка твърде закъсняла
да бъда дори за себе си благ.

Съжалявам, понякога аз имам чувства
и търся в себе си познат,
но го откривам в някой приятел,
а той ме гледа като враг.

Красимир Георгиев е поет и фотограф, базиран във Велико Търново. Възприема себе си като търпелив, разсеян, творящ, забавен и елегантен, като вампир…

фотограф: Красимир Георгиев