Богатите и привилегированите са защитени. Сега жънем последствията, а те са доволни от това.

Политиката така е устроена, че да увеличава несигурността. Когато свидетелстваше пред конгреса, Алън Грийнспан обясни успеха си в управлението на икономиката, с както той го нарече: „огромна несигурност за работника“.

Нека работниците са в несигурност и така ще ги държиш под контрол. Така няма да пожелаят по-високи заплати. Или пък по-добри условия на труд. Или профсъюз.

Господарите на човечеството са доволни. Запазват си печалбата. Но за населението това е ужасяващо.

Двата процеса на финансиализация и на офшорството са основна част от този порочен цикъл на концентрация на богатство и на власт.

Всеки път данъкоплатеца трябва да плаща за спасяването на онези, които са направили кризата. И по-специално финансовите институции. В една капиталистическа икономика това не трябва да става. Това ще премахне инвеститорите, които правят рискови инвестиции.

Но богатите и властимащите не искат капиталистическа система. Те искат да се правят на ударени. Изпаднат ли в беда, данъкоплатецът да ги спасява.

Това се нарича: „прекалено голям, за да се провали“.

Има нобелови лауреати за икономика, които не са съгласни с курса, по който се движим в момента. Хора като Джо Щиглиц, Пол Крюгерман и други. До тях никой не се допитва.

Хората питат за решения онези, които създават кризите. Тези, които създават кризите сега са по-силни от всякога. Дали е случайно? Не и ако искаш от тях съвети по икономика. Какво друго очакваш да се случи?

В същото време за бедния човек преобладава пазарния принцип: „Не очаквай помощ от правителството“. Правителството е проблемът,  но не и решението. Това по същество е неолиберализъм. И двойнствената му характеристика е взета направо от историята.

Едни правила за богатите и точно обратните за бедните.

Няма нищо изненадващо в това. Това е начинът за развитие, след като населението го позволява. И така до следващата криза, за която вече напълно нормално, кредитните агенции, които оценяват сигурността на фирмите, да правят своите тънки сметки. Спасителният заем от данъкоплатеца, идващ след поредната рецесия. Това прави големите банки бенефициери за въпросните кредитни рейтинги. Могат да дават по-евтини заеми, да избутат дребната конкуренция и така концентрацията става още по-голяма.

Навсякъде политиците работят за този модел. Което не би трябвало да е изненада за никой. Така става, когато даваш огромна власт в ръцете на малък брой заможни хора, които са отдадени на това да увеличат своето влияние.

Мартин Гилес, един от водещите политолози излезе с проучване, между публичните нагласи и обществената политика. Проучването показва, че 70% от населението няма никакво влияние върху политиката. Но населението е наясно.

Това кара населението да изпитва ярост, разочарование и омраза към институциите. Действията в случая не са конструктивни. Има известна мобилизация и активизъм, но тя се води по много саморазрушителни наставления. Има формата на неправилно концентрирана ярост. Но действайки на парче, те са много уязвими.

Това показва корозиралите социални отношения и точно там е проблемът. Целта е хората да се мразят и страхуват един от друг. Да се интересуват само от себе си и да не правят нищо за останалите.

Общество, в което нормалните човешки инстинкти и емоции като симпатия, солидарност и взаимопомощ, вече са изхвърлени на боклука… Това общество е толкова грозно, че не знам дали искам аз и децата ми да живеем тук.

Ако обществото е водено от принципа за контрол на личното богатство, това ще рефлектира върху ценностите, както и става. Най-ценното е алчността и увеличаване на личната изгода. И малко общество да е базирано на този принцип е грозно, но може да оцелее.

Но ако глобалното общество се ръководи от този принцип, то това ще доведе до глобално разрушение.

Един мой дългогодишен приятел, покойният Хауърд Зин, веднъж каза: „Важни са безбройните малки дела на незнайните хора, които полагат основите на значимите събития, които влизат в историята.“ Те са хората, вършили всичко в миналото, те ще са и тези, които ще го вършат в бъдещето.

Ноам Чомски е американски лингвист, философ, когнитивен изследовател и политически активист.

Той е институтен професор и професор емеритус по лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Чомски е добре известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика, той е основна фигура в аналитичната философия. След 60-те на 20 век той става по-известен като политически дисидент и анархист и се описва като либертарен социалист.

Чомски е автор на над 150 книги и приема международно внимание за своите възгледи, макар че обичайно отсъства от мейнстрийм медиите.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Ето как Сингапур веднъж завинаги сложи край на корупцията

Финансовата криза всъщност разкрива наличието на духовна – ЗИГМУНТ БАУМАН

Ако не се научим да живеем заедно, ще загинем самостоятелно – ЖАК ФРЕСКО