В книгата си „Пленени от спомена“ известният режисьор Павел Павлов разказва как веднъж Катя Паскалева и бившият й съпруг – художника Георги Божилов-Слона, му идват на гости „по-влюбени отпреди“. Макар че са разделени от години, вамата продължават да са в прекрасни отношения. Бракът на две души не признава разводи. Самата Катя споделя, че като е в депресия или нещо й е криво, веднага тича при Слона. Тя е на седмото небе, когато в началото на 90-те години френски милионер откупва всичките му картини от галерия на ул. „Раковски“. „Невероятните му творби са част от душата ми“, казва тогава актрисата.

 

Ехото от тяхната люов все още се носи из Стария Пловдив. Запознават се в къщата на леендарния Начо Културата – меценат и колекционер, станал символ на пловдивската бохема, който ги приютява млади, щастливи и бездомни и благославя съюза на техните уникални души.

Катя харесва Слона, защото е аристократ на духа, обичан от приятели и колеги, макар че е пословичен мълчаливец. Едни хора намират подкрепа в присъствието му, други – убежище в мълчанието му, трети – кураж в отправения иззад очилата умен поглед.

Той пък харесва Катя не само заради огромния й талант, но и заради това, че живее „красиво безотговорно“, както самата тя се изразява. Сватбата им е в култовата кръчма „Алафрангите“ под тепетата, известна с романтичното си дворче и с незабравимите цигулкови изпълнения на Ромо. Място, свързано с таланта да се живее и таланта да се създава изкуство.

От онова време са двата портрета, на които я увековечава гениалният Златю Бояджиев. Тогава тя е на двайсет години и е студентка в театралната академия. А той вече е парализиран и рисува само с лявата си ръка.

Рисува я и Слона, който само с две черти успява да улови най-характерното от изящното й лице. Изкуствоведите са категорични, че портретите на Паскалева са между най-добрите му работи. 

Когато през 1967-а завършва ВИТИЗ, повечето й съъстуденти са изпратени в Пловдив, но тя е засилена чак в Толбухин /днешния Добрич/. Влюбеният Георги, разбира се, моментално заминава при нея. И макар че вече е утвръден художник, в Добруджа живее като аркашките, на студентски начала. По цяла седмица пият само чай, защото за друго нямат пари.

После отиват в Пазарджик, където през 1969 г. в тамошния театър се събира една фантастична трупа. Паскалева разказва:

Беше красиво… Беше божствено. Работехме хем като птички божии, хем като зверове. И почти не спяхме… Седем години играхме заедно и имахме чудесни представления. Почти нямаше спектакъл, на който да нямаше коли от София, от Пловдив.

Първата й роля там е Йовковата Албена под режисурата на Крикор Азарян. За Катя той казва следното:

Като ми се карат, че общувам предимно с т.нар. нетворчески персонал, винаги си спомням нейните думи: „Ами такава съм пък. Какво да направя? Не мога аз, като срещна човек – млад бил, стар бил, да не му кажа: „Добър ден“, да не му се засмея.“

Следващите й големи роли в Пазарджишкия театър са Розалинда от „Както ви се харесва“ на Шекспир и Нина Заречная в „Чайка“ на Чехов.

След Пазарджик идва Пловдив, за който Катя споделя, че емоционално е най-скъпият за нея град, даже имала чувството, че се е родила там. А тя е от Петрич. После се преселва с родителите си в Благоевград и накрая в Перник. „Кралице! Къде се губиш?“ – посрещат я художниците в Пловдив, приятели на Слона. Може би затова цял живот тя мечтае за любимия си град:

Да седнем в някой двор с красиви дървета – какво повече?

В Пловдив Катя, когато е извън театъра, обикаля къчмите с местната бохема, но се държи „на положение“, както казват алкохолиците. Скоро обаче започва да прекалява с пиенето. Самата тя казва:

За да ми е хубаво, са ми достатъчни една водка № 5, един стек „Мелник“ и ако може, един автоматичен тостер, дето сам изключва филийките.

Известният пловдивски сервитьор Христо Маринов, който дълги години работи в „Тракийски стан“ и „Тримонциум“, разказва, че Паскалева е сред най-редовните им посетители. „Често идваше сама. От сутринта засядаше на някоя отдалечена маса и си поркаше кротко. По обед се появяваше с авери-художници и със съпруга й Гошо Слона. Двамата изпиваха с обяда по една бутилка от мароквото вино „Евксиноград“ и той се връщаше в ателието си. Катя беше знаменит пияч. Жулеше водките до падане под масата. Заради нея веднъж викахме линейка. Беше изпаднала в алкохолен делириум.“

След един такъв безпаметен запой на пловдивската духовна аристокрация тя попада в итрезвителя, а на сутринта Слона отива да си я прибере. Малко след тази случка се разделят. Но запазват приятелските си чувства.

Катя и Слона

Дори когато вече заживява с друг мъж – режисьора Иван Росенов, Катя често намира поводи да се вижда и с бившия си, а понякога двамата с Росенов му ходят на гости в Пловдив. Виждали са ги тримата – Катя, Иван и Слона – да седят на маса и да гуляят. „Със Слона може да си стоим и по три часа и да си мълчим… Най-страхотното мълчание!“ – разказва Паскалева в документален филм за него.

Когато на 30 май 2001 г. разбира, че е загинал в автомобилна катастрофа край Бургас, тя буквално се срива. Слона пътува за морския град за откриването на самостоятелна изложба. Вози се на предната седалка в рено. Изведнъж преминал в насрещното движение ситроен, удря реното челно и го смазва.

Всеки път, когато след години се озовава в Пловдив, Катя задължително отива да види отново и отново къщата на Слона в подножието на Стария град, скътана в сокака край южния вход на Античния театър. Сгушени под скалите на тепето, къщата и малкото ателие до нея и до днес все още носят духа на загиналия художник.

При Катя пиенето идва по наследство – баща й издъхва мъртво пиян на улицата в Перник. Според нейни колеги пристрастеността й към алхокола е заради „шубе от сцената“ – така се мъчи да го потисне. Затова предпочита да се снима в киното, отколкото да играе в театъра. „Пред камерата е по-уютно някак, няма го зрителя в оная непосредственост“, обяснява тя.

Докато снимат „Козият рог“, Катя се напива, пада в един поток и за малко да се удави. А докато снимат „Сълзи в очите, звезди в косите“, режисьорът Иван Ничев възлага на асистента си да отговаря само за нея. Тя трябва да си ляга рано и не бива ад участва в никакви вечери със съответните чаши хубаво вино, за да бъде на сутринта бодра и хубава. Асистентът я изпраща всяка вечер до стаята й, казва й „Лека нощ“ и повече не се появява. Но след няколко дена Ничев забелязва, че въпреки грима изпълнителката на главната роля не е достатъчно свежа. Оказва се, че един красавец, актьор от пловдивския театър, се катери на козирката на хотел „Тракия“ в Пловдив, носи й пиене и двамата си прекарват заедно останалата част от вечерта. Кавалерът светкавично е изгонен, но и стаята на Катя е преместена на по-висок етаж, за да няма повече такива контакти.

Лошото е, че когато се напива, става неудържима и не си държи езика зад зъбите, казва винаги онова, което мисли. А то изобщо не е за чуване от силните на деня и театралните босове. Затова ченгетата слухтят около нея, а завистливи колеги я нарочват за истеричка, за морално деградирала жена и за какво ли още не…

Но големите режисьори и в киното, и в театъра се надпреварват да я канят за роли. Камерата я обича не само заради красивия овал на лицето й и живите й очи. Тя е майсторка на паузите – винаги точно премерени, заредени с взрив от емоции, с богатство на нюанси, при които думите стават излишни.

Ролята на Мария в „Козият рог“ й носи и международна слава: награда женска роля в Панама, наградата Фемина от фестивала в Брюксел, отличие за принос в развитието на световното кино от Карлови Вари. Космичната родопска притча за отмъщението и любовта – „Козият рог“, която тя сътвори с режисьора Методи Андонов, и до днес си остава най-хубавият български филм.

През 1976 г. Катя получава и наградата „Златна роза“ за женска роля във „Вилна зона“. Силни и запомнящи са и ролите й в „Понеделник сутрин“, „Матриархат“, „Отклонение“, „Шарен свят“, „Мъже без работа“, „Нона“, „Иван Кондарев“, „Вилна зона“, „Слънчев удар“, „Мълчанието“, „Аритмия“, „Тази хубава зряла възраст“

Паскалева остави трайни следи и на сцените на театър „София“, Сатирата и „Българска армия“.

Всички най-големи режисьори, които са работили с нея /Боян Дановски, Методи Андонов, Вили Цанков, Леон Даниел, Крикор Азарян, Едуард Захариев, Иван Ничев, Людмил Кирков/, се изумяват от нейния перфекционизъм. „Дай да го направим още веднъж, не е добре!“ Винаги се съмнява – никога не вярва, че това, което са направили, е най-доброто. Павел Павлов и досега помни репетициите на „Ах, ти, мила Ана“ в Театър 199, където тя играе заедно с Ани Бакалова. Накрая той й вика: „Катерино, вече нямам сили, отивам да спя.“ Но тя не отстъпва и иска отново и отново да опитат различни варианти.

В никоя от нейните роли няма преструване, фалш. Във всяка от тях тя се вмъква в кожите на совите героини – дивачки и интелигентки, селянки и гражданки, кокетки и клетници, момичета и старици – и винаги е пределно органична и правдива.

Нейната житейска философия е: „Най-сериозното нещо в изкуството е да не се вземеш на сериозно!“ И никога не изменя на тази максима.

Една сутрин по-ранобудните софиянци виждат в градинката пред черквата „Свети Седмочисленици“ в центъра на София спяща на пейката скитница. Изведнъж някой разпознава в нея актрисата Катя Паскалева и всички наоколо тутакси се съгласяват: да, тя е! Горката, вече толкова е изпаднала, че рови в кофите за боклук! Като изневиделица се появява и фоторепортерка, снима я и на другия ден снимките на „клошарката“ се появяват във вестниците.

Какво се оказва обаче? Дегизирана като клошарка, Катя обикаля софийските улици и спи в кашони, подготвяйки поредната си роля. След няколко дни е премиерата на моноспектакъла „Скитница“ от Жан-Клод ван Итали на камерна сцена в Сатиричния театър. Идеята й е да бъде максимално точна, да влезе в кожата на героинята си. Самата тя е скитница. Живот на актриса, скитаща от роля в роля. Звяр, когато мрази. Розов облак, когато обича. И абсолютен безсребърник. Няма собствен дом, живее под наем, но поне по десет души минават на ден през гостоприемната й квартира. Мнозина нейни колеги я увещават да се „уреди“ с жилище, възползвайки се от симпатиите на Тодор Живков към нея, и тя действително отива да го моли, но не за себе си, а за колегата си Антон Горчев, с когото я свързва дългогодишно приятелство.

В онези години Паскалена е от малкото наши звезди, които могат да се похвалят, че са отказвали роли. Даже веднъж, когато върху сценария, по който трябва да изиграе руска шпионка, е написана и стойността на хонорара – 20 000 лева, въпреки всичко тя отказва. Дълго време в киноцентъра малцина я поздравяват. Защото в интерес на историческата правда за 20 000 лева тогава могат да се купят четири апартамента в София.

През последните години от живота й неин спътник е Иван Росенов, който е с шест години по-млад от нея. Режисьор на документални и игрални филми, артист, авантюрист, бохема, той кръжи между София, Ню Йорк и Бразилия, без да се замисля за разстояние и часови разлики. По едно време, в края на 90-те години, е директор на цирка. Кипи във всичко, до което се докосва. Заразява с еуфорията си. 

Катя и Росен

Катя той снима в два свои филма – „Спирка за непознати“ и „Поета и дявола“. В първия тя и Антон Радичев са несретници, които се срещат на някаква маргинална гара. Тя е стрелочник и разбита от предстоящото й закриване; той е избягал затворник и неин последен пътник. Вторият филм е посветен на Смирненски. Година преди смъртта си, вече сериозно болен от туберкулоза, поетът получава от високопоставен „ценител на поезията“ предложение да замине на дипломатическа работа в чужбина. Скритата цел на това предложение е да бъде откъснат от пролетарската среда, да бъде заглушен неговият глас. Прозрял истината, той отказва и няколко месеца по-късно умира на 27 години. Във филма Паскалева играе Дамата – последната й голяма роля в киното и единствената важна в общия й житейски път с Иван Росенов.

Росенов остава до последно край Катя, когато тя се разболява от рак. Две години тя води битка с коварното заболяване, включително и преглед и опрерация в Париж. Пак Росенов е човекът, който издава в книга нейни записки, стихотворения и акварели, които тя сътворява върху карирани листчета в болница „Лозенец“, когато вече не може да говори.

По белите квадратчета Катя записа думи, които ни карат да настръхнем:

Болестта ми е като вулкан. Но вулкана само го гледаш, красив е, а тук ти си самият вулкан…

Болката ми е някаква, като че ли я боли цялата Земя. Идва от сърцето на Земята, мощна е. Едра. Не е само да те пронизва само на едно място; то те върти отвсякъде, към центъра, който не боли, а гори без огън.

Аз играя роля, последната си роля на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалното и условността и да докаже, че няма такава граница. На този етап мисля, че успява. Много ми е интересно… Работният процес се ръководи от един грандиозен Режисьор, ако Той действително съществува. И… премиерата… всъщност е финалът на спектакъла живот…

Иван Росенов:

Поразителни бяха последните й дни в болницата. Тя продължи да се самоизследва, сякаш за да разбере как може да изиграе и тази финална роля без нито един стон. Две години се бори с болестта. Но когато й направиха трахеостомата, тя разбра, че няма вече надежда, и се вкочи в писалката. Накрая аз едва я извадих от ръката й.

Йордан Радичков:

На няколко пъти се спирах и започвах да чета отново книгата й. И винаги изпитвах една и съща болка, сякаш с голи ръце разравях пламтяща жарава.

Катя Паскалева почина на 23 юли 2002 г. Само на 56 години. Шест години след нея, на 57-годишна възраст, си отиде от рак и Иван Росенов.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява – НЕВЕНА КОКАНОВА

АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ и МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА се венчават на сцената

Когато отида на небето, и там ще пиша за любовта – ЕВТИМ ЕВТИМОВ