Това е едно от нещата, от които най-много се страхуваме. Правим какво ли не, за да се предпазим от такава грешка. И все пак, всички ние непрекъснато я правим: женим се за грешния човек.

Част от причината за това се корени във факта, че всеки от нас има купища проблеми с постигането на близост. Изглеждаме нормални само на онези, които не ни познават добре. В едно по-осъзнато и по-мъдро общество правилният въпрос при първа среща би бил: „А на теб кое не ти е наред?“

Може би имаме склонност да се вбесяваме, когато някой не е съгласен с нас, или пък си почиваме само, докато работим. Може би не ни е комфортно да си говорим с човек, с когото тъкмо сме правили секс или пък млъкваме сконфузено, ако някой ни обиди. Всеки има своите чудатости. Проблемът е, че преди встъпването в брак рядко задълбаваме в особеностите на характерите си. Когато несериозните връзки заплашат да разкрият недостатъците ни, обвиняваме партньора и приключваме нещата. А приятелите ни нямат енергия да ни просветлят какво точно ни куца. Една от основните привилегии на това да живееш сам следователно е искреното убеждение, че с теб се живее изключително лесно.

Партньорите ни имат точно същия проблем. Естествено, правим какво ли не, за да ги разберем. Посещаваме семействата им. Разглеждаме снимките им, запознаваме се с приятелите им от университета. Така малко по малко придобиваме усещането, че сме си написали домашното. Обаче не сме. Бракът се оказва една щедра, изпълнена с надежда, хазартна игра между двама души, които все още не знаят кои са или кой точно е човекът отсреща и така си гарантират непредвидимо бъдеще, за което дори не желаят да се замислят.

В историята на човечеството хората са се женили по най-различни прозаични причини: нейната земя е подходяща да се съедини с твоята, неговото семейство има успешно предприятие, баща ѝ е селският съдия, някой трябва да се грижи за замъка или пък родителите и на двамата изповядват една и съща религия. От тези бракове по разум са следвали самота, изневяра, насилие, изстиване, чести крясъци, които преминават стените на детската стая. Бракът по сметка не се е оказал брак по разум. Напротив, той се доказва като плод на прибързано, тесногръдо, снобско и експлоататорско решение. Ето защо на сцената се явява бракът по любов и той няма нужда да се обяснява пред обществото.

Важното в брака по любов е това, че двама души са привлечени един от друг от всепоглъщащ инстинкт и в сърцата си усещат, че решението им е правилното. Всъщност, колкото по-неразумен изглежда този избор (например, познават се само от шест месеца, единият е безработен или пък и двамата са още ученици), толкова по-силно и правилно изглежда чувството. Безразсъдността се смята за противоположност на всички грешки на разума, този студенокръвен източник на нещастие. Предимството на инстинкта е травматичната реакция на прекалено многото векове нещастие, породено от сметките.

Въпреки че вярваме, че преследваме щастието, като встъпваме в брак, нещата не са толкова прости. В действителност се уповаваме на навика – а той може да създаде много проблеми на мечтата за щастие. Чрез връзките си като възрастни искаме да пресъздадем познатите усещания, които сме имали като деца.

Ранната любов, която всеки от нас изпитва, често се бърка с друга, по-разрушителна динамика: чувството на безпомощност, когато искаш да помогнеш на възрастен, който не се контролира, на липсата на топлина от страна на родител или пък ужаса от неговия гняв, на несигурност, когато не си способен да изразиш емоциите си. Следователно е напълно логично, когато, вече като възрастни хора, отблъскваме определени кандидати за женитба, не защото са неправилни, а защото са прекалено правилни: прекалено балансирани, прекалено зрели, прекалено разбиращи, прекалено спокойни. Особено когато подобна правилност за нас поначало е чужда.

Женим се за грешния човек, защото не свързваме усещането да бъдем обичани с усещането да бъдем щастливи.

Правим много грешки и от самота. Никой не може да вземе истински правилен избор на партньор, ако фактът, че е сам, му е вече непоносим. Необходимо е да си пределно спокоен от мисълта за дълги години в самота, за да си в състояние да избираш правилно. В противен случай рискуваш да си влюбен във факта, че вече не си сам, а не точно в човека, който те е отървал от тази злочеста съдба.

И накрая, женим се, за да се опитаме да затвърдим във времето едно много приятно чувство. Представяме си, че бракът ще ни помогне да съхраним завинаги радостта, която сме почувствали при мисълта за предложение. Може би сме били във Венеция, на плажа, на яхта, залязващото слънце е хвърляло последните си отблясъци над морето, разкривали сме душите си така, както никога пред друг човек преди, а мисълта за романтичната вечеря по-късно е стопляла допълнително сърцата ни. Женим се, сякаш за да запечатаме подобни преживявания, но не виждаме, че между тях и институцията на брака не съществува никаква връзка.

В действителност бракът ни отвежда в една коренно различна среда, насред къща в провинцията, насред ужаса от ежедневието и пищящите деца, които убиват страстта, в резултат на която са се появили. Единствената обща съставка в двете уравнения е партньорът. А той може да е напълно погрешен избор.

Добрата новина е, че няма значение дали осъзнаваме грешния си избор.

Не бива да изоставяме него, а нереалистичната романтична представа, върху която западната цивилизация гради отношението си към брака в последните 250 години: че там някъде за нас има съвършен човек и той може да задоволи всичките ни нужди и да отговори на всичките ни очаквания.

Трябва да заменим тази романтична идея с трагичното (а често комичното) осъзнаване, че всяко човешко същество ще ни вбесява, дразни, побърква и разочарова, а ние, точно по същия начин и изцяло ненарочно, ще правим същото с него. Усещането ни за празнота и самота никога няма да свърши. Но това е напълно нормално и в никакъв случай не е причина за развод. Изборът на кого да се посветим е просто избор кой точно начин на страдание можем да изтърпим най-дълго.

Философията на песимизма предлага облекчение на много стрес и отчаяние по въпросите с брака. Може и да звучи странно, но песимизмът отпуска огромното напрежение, което романтиката е струпала върху обвързването. Неспособността на партньора ни да ни спаси от мъката и меланхолията не е причина да го напуснем и не е знак, че съюзът трябва да се разтури и да пропадне.

Най-подходящият човек за нас не е онзи, който споделя всичките ни интереси (такъв просто не съществува), а този, който може да се справя с различията във вкусовете интелигентно – човек, който го бива в различието на мнения. Не става дума за някаква абстрактна идея за привличането на противоположности или допълването на половинките. Става дума за възможността да уважаваш различието, да си щедър и толерантен – това са истинските признаци на „не напълно погрешния“ партньор. Съвместимостта е постижение на любовта, а не нейно предварително условие.

Романтиката ни е изиграла много лоша шега. Тя е жестока по същността си.

Заради нея много от преживяванията ни по време на брака изглеждат непоносими. Оказваме се самотни и убедени, че съюзът ни е сбъркан, че е ненормален. Необходимо е да свикнем с мисълта, че човекът срещу нас е несъвършен и да се стремим към повече разбиране, към повече чувство за хумор за несъвършенствата в себе си и в своя партньор.

из  „Есета за любовта“

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Голямата изневяра е да се мисли, че любовта ще свърши – АЛЕН

По какво да разберете, че сте попаднали в капана на емоционален манипулатор

Нуждата от сигурност е емоционален сигнал за зависимост – САНДРА АН ТЕЙЛЪР