.

– Подлецът, чедо, почти винаги живее в дома ти…

– Как така?! Не разбирам, дядо…

– Оказва се онзи, който си е построил храм в сърцето ти; посадил е градина в душата ти, грижил се е известно време за нея, порадва се… порадва се малко на цветовете ѝ, па реши да стъпче цветята с калните си обувки и да разруши храма със същите ръце, с които го е градил бавно, тухла по тухла.

Подлец, дете, понякога се оказва човекът, който наричаш „дом“, „семейство“, „приятел“…

Същия, който знае всичките ти слабости, знае душата ти като пътна карта и пътеките към раните ти и стъпва в тях.

– Но защо, дядо? Нали е твой приятел в живота? Защо ще го прави?

– Защото, чедо, той самият е слаб. И като стъпче цветовете и срине храма ти си втълпява, че е силен, че той контролира нещата (хората водим безсмислената битка за власт, за контрол), че той е независим, а ти – зависим, че е по-силен от теб. 

Ама не е… точно обратното е. 

Тоя човек, е малък, от мене да знаеш. Всеки, който те наранява е недорасъл за любовта. Не я разбира.

Но ти не се притеснявай, дете. След такава разрушителна буря, в душата ти отново ще поникнат цветя… повече от преди, дори и по-хубави, защото почвата е била отъпкана, обърната, това е благодат за нови цветове.

И пак ще имаш храм, но по-стабилен, защото строителят, който избереш, ще те разбиРа, няма да те разбиВа.

автор: Николета Иванова