.

В бетонния бункер под наследствената къща в провинцията, Дънкан подреждаше записките си в металната кутия. Кутията, която се намираше непосредствено под „саркофага“,  бе конструирана и изработена така, че да предпазва освен килограмите хартия с негови разработки и трудове, и акции от компании, да запази и електронните носители с терабайти електронна информация, голяма част от която бяха видео файлове, свързани с разработката на неговият проект.

Криогенезата!

Мечтата на човечеството. Надеждата за болните от нелечими болести, ключът към звездните пътешествия и колонизацията на други планети, бъдещето на човешката раса.

Той бе успял. Сам. Може би не точно сам, но в по-голяма част. Като млад учен, работещ в престижен университет, носител на множество награди и бенефициент по множество свързани с научни разработки проекти, Дънкан, въпреки възрастта си, бе съумял незабелязано да отклони средства, техника и време за собствената си тайна разработка.

Когато беше на 25 и вече беше професор с 2 докторски степени, спряган от медиите за най-интелигентния човек на Земята, никой не бе заинтересован от проекта му за криогенеза, който представи за финансиране. Но за сметка на това други проекти, в които Дънкан участваше като водещ учен и които смяташе за „абсолютно безсмислено харчене на пари и политкоректна пропаганда“, бяха щедро финансирани от фондации, корпорации и правителства. Затова той предприе друга стратегия. Докато тайно работеше по „това, което трябва“ в построената от него лаборатория, помещаваща се в бункер под останалото от баща му имение, той разработваше „това, което искаше“.

Дънкан бе наистина брилянтен учен. Отне му само 4 години да достигне до първият опит с човек. С него самия, разбира се. Възползвайки се от натупаната отпуска, под претекст да се погрижи за семейното имение, Дънкан влезе в криогенната камера и се „замрази“ за цял месец.Точно след месец се събуди. Саркофагът, както той наричаше камерата за криогенеза, работеше!

Следващите няколко седмици премина всички възможни здравословни тестове при най-реномираните медицински специалисти и с най-съвременната диагностична апаратура под претекст за някаква отпадналост, каквато нямаше, само и само да се увери, че показателите на животоподдържащата система на саркофага са точни и верни. И беше така. Нямаше никакви отклонения в здравословното му състояние.

Следващите месеци Дънкан прекара предимно в размишления.Той виждаше света, в който живееше, по-добре от другите хора. От една страна заради много високата си интелигентност и способност за анализ, от друга заради информацията, която можеше да анализира и до която имаше достъп заради служебните си ангажименти и контактите си с „хората, които управляваха света“, както наричаше за по-кратко всички шефове на световни организации, корпорации, банкови съюзи и част от висшите политици.

Дилемата му бе дали да представи откритието си на света. Свят, в който корпоративните интереси, политическите интриги, политкоректността, лъженауката, алчността и страхът бяха представяни чрез медийни пропаганди за единствен възможен правилен и изобщо единствен път за човечеството. Свят, в който подмяната на ценности, отричането на физични, химични и биологични закони, потулването и унищожаването на научни, но неполиткоректни открития беше правилно и ежедневно политически обосновавано.

Разсъждавайки върху обществения политически модел на съвременното общество, Дънкан реши да изчака с откритието си. Да изчака, докато светът поеме онзи път на прогрес, наука и ценности; когато светът щеше да има нужда от откритието му и щеше да го приветства.

Но колко? Докога?

И един ден Дънкан взе решението. Чрез направените от него изчисления за независимо енергийно обезпечаване на бункера и животоподдържащите системи на саркофага в него, можеше да изчака… 170 години.

Да се събуди след 170 години, в един друг свят, който ще е много по-напреднал от сегашния. Свят, в който прогресът и науката ще са ценности, технологиите ще служат на хората, а единението на човечеството ще е отправната точка за нови научни, технологични и прогресивни начинания. Свят, в който егоизмът, алчността, страхът и корупцията щяха да са надраснати. Свят, който ще се нуждае от хора като него.

Следващите месеци Дънкан прекара в приготовления. На бункера, на енергийните системи, на сигурността. Все пак той очакваше всичко от това човечество и се подсигури. Саркофагът и системите му трябваше да му осигурят сигурност при всякакъв вид катаклизми. От природни до човешки. Компютърните симулации, чрез които работеше, гарантираха целостта и функционалността на Саркофага дори при ядрено попадение на километър от бункера до края на криогенезата. Разбира се, Дънкан не остави на заден план и финансовата си стабилност за момента, в който излезе от камерата. Той разпродаде всичкото имущество, с което разполагаше, без имението с бункера, а със средствата си закупи акции от обещаващи стартиращи компании.

По изчисления му и според компютърни анализи и симулации след 170 години тези компании щяха да са водещите технологически компании на Земята и той щеше не само да е обезпечен, но и богат собственик на нови технологии и технически ресурси, с които да продължи дейността си. Направи интересно завещание за имението си, като остави малък паричен фонд за поддръжката му. При негова смърт или изчезване, след 170 години университетът, в който работеше, придобиваше собствеността на имението му.

Всичко бе готово. Всичко бе сметнато и изчислено. Всичко, което щеше да му трябва, беше грижливо прибрано и защитено. Той включи последната система и легна в саркофага.

Дънкан започна пътешествието си. Пътешествие във времето.

В бункера бе тъмно, когато Дънкан се събуди. Първото, което с радост установи, е че всичките му жизнени функции са абсолютно нормални. Все едно бе легнал точно преди минута. Почисти дисплея на камерата от праха. Нямаше грешка. Бяха изминали 170 години. Сърцето му щеше да се пръсне от радостен възторг заради успешния му експеримент, а  и от любопитство колкото се може по скоро да види Новия свят.

Излезе трудно от бункера. Къщата беше почти съборена от времето. Което беше нормално, никой не се бе грижил за нея. След като се измъкна от руините, обрасли с голяма растителност, той погледна към небето. Беше ден, но слънцето не се виждаше. Нямаше следи от самолети или каквато и да е активност в небето. Дънкан тръгна надолу по хълма, вървейки по обраслата полоса, където се намираше преди пътят към къщата. Извървя 14 километра, докато стигне до главния път, който свързваше близкото градче със столицата.

Нямаше летящи автомобили по платното, всъщност нямаше никакви автомобили, а настилката изглеждаше сякаш е правена през 17 век. Навсякъде край пътя имаше огромни камари с боклуци. Нямаше и хора. Обзе го много мрачно и тягостно настроение. Къде е онзи свят? Светът, за който мечтаеше?

Вървейки по главния път, на около 300 метра в подножието на една купчина боклук, висока около 15 метра, видя стар ръждясал велосипед. Измъкна го от другите отпадъци и с радост констатира, че все още може да се използва.

4 часа по-късно Дънкан стигна до града, който отвън изглеждаше почти както преди 170 години, само че някак си по-запуснат и мизерен. Вътрешността на града беше още по-неприветлива. Малкото хора, които видя, бяха облечени в дрипи и гледаха предимно в земята. Вече му беше му ясно, че не това е мечтаното бъдеще…

Дънкан влезе в университета и поиска среща с ректора. Каза истинското си име на човека на гишето за записвания за срещи и информация и зачака. Всичко вътре изглеждаше както преди, само че твърде остаряло.„Да не би камерата да не е отчела времето вярно“ помисли си Дънкан. Някак невероятно е това да е след 170 години. След 10, 20, 30 да… но 170…

След 30 минути една жена дойде и му каза, че ще го придружи до кабинета на ректора.

В кабинета освен ректора имаше и няколко други служители. Дънкан се представи и пламенно започна да разказва и обяснява за научния си пробив и за всичко, свързано с миналото. След няколко часа разговори, проверки в електронни системи и архиви, както и в хартиени такива, бе констатирано, че човекът, който стои пред „комисията“, наистина е Дънкан Макгрегър, бележит учен от началото на 21 век, който внезапно изчезва през 2022 година.

– Брилянтно! Невероятно! Велико! – извика ректорът. – Свикайте пресконференция! Това е сензация!

След това с широка усмивка се обърна към Дънкан и му каза:

– Ще кръстим на твое име стаята за отдих! Разбираш ли корелацията? Отдих… 170 години криогенен сън… отдих – и се засмя силно.

Дънкан седеше на стола в конферентната зала, където щеше да се проведе пресконференцията,и продължаваше да мисли за „Новия свят“. Някак си не вярваше, че това е истина. Мислеше си, че още е в камерата и сънува. Всичко беше по старому. Даже може би по-зле…

Започна да разпитва за новите научни постижения, за прогреса, за устройството на света, но отговора, който получаваше, беше „Има време, сега си почини, все пак това са 170 години“.

Попита за компаниите, от които притежава акции. Един служител се разрови в стари електронни архиви и му съобщи, че въпросните компании не съществуват от 160 години, когато дейностите им били забранени със закон заради противоречие с политическата линия и куп други нарушения като забранени научни изследвания…

В този момент някой влезе в залата  и каза:

– Медиите са тук!

– Покани ги – отвърна ректорът.

Докато чакаха да нагласят камерите и микрофоните, ректорът четеше нещо на своя смартфон, който изглеждаше по съшия начин както преди 170 години. Обърна се към Дънкан и тихо му каза:

– Знаеш ли, сега прочетох, че твои изследвания и разработки, които са намерени в кабинета ти след изчезването ти, са в основата на спирането на стареенето и вечния живот? – и му намигна. – Най-великото постижение на науката за всички времена! Ти си истинска звезда! Очаквате прекрасен живот в новия за теб свят.

– Искате да кажете, че вече никой не старее и не умира?! – ококори очи Дънкан.

– Не, не никой, само политическите лидери, корпоративните босове, шефовете на световните организации и затворниците с големи присъди…

– Но как?! Защо? Нали… ако…

– Виж, това не е еднократна процедура. Става с инжектиране на субстанция, чрез която се спира процесът на стареене за три месеца. На всеки три месеца се подновява. Така действа… Има комисия, която преценява на кого е нужна тази процедура. По принцип това са най-богатите и най-важните хора. Примерно нашият премиер е на този пост вече 73 години, а шефовете на световните организации управляват повече от 100 години. Между другото серумът е кръстен на теб – серума Дънкън…

– Ужас!!!… А защо затворници?! – попита Дънкан. – Не е ли скъпо?

– Ами за да могат да си изработят дължимото към обществото и страната заради своите престъпления и дългове…

– А другите хора?! Не се ли противят?

– Ни най малко. Даже приветстваме това. И без друго има проблем със свръхнаселеността. Представяш ли си какво ще стане след 5000 години, ако всеки човек живее вечно и има хиляди деца, които живеят вечно и имат хиляди деца и т.н.

– Това е някаква нелепа лудост! Вие сте ненормални! – каза Дънкан, а ректорът само се ухили до уши.

В този момент се чу:

– Камера след 5, 4, 3…

По всички телевизии, интернет платформи и социални мрежи се излъчваше извънредна пресконференция на човека, спал 170 години. Ректорът се хвалеше пред камерите с успеха на своя университет, а журналисти засипваха Дънканс въпроси. Най-голямата световна сензация от десетилетия насам. Дори може би по-голяма сензация от кучето фризьор на котки от Нова Зеландия през 2131 година.

Пресконференцията продължи около 2 часа, когато някой каза, че премиерът иска лична среща с човека, открил криогенезата и способствал за откриването на безсмъртието и вечната младост.

Няколко служители на службите за сигурност, които бяха напълнили залата през последния час, изведоха Дънкан и го качиха в черен автомобил. „Странно – помисли си Дънкан за пореден път – автомобилът е с двигател с вътрешно горене както през 20 век.“

Автомобилът спря пред някаква административна сграда и служителите го въведоха в голяма зала. На една висока трибуна беше застанал човек в черна роба и с дървен чук в ръка.

– Откривам първото извънредно заседание на Държавния съд за 2192 година – каза човекът в робата и удари с чука по трибуната.

–Дънкан Олсън Макгрегър, изправете се!

Дънкан не разбираше какво се случва и остана седнал, но двама служители грубо му „помогнаха“ да стане.

– По постъпили в последния час обвинения, данни и доказателства от Здравното министерство за неплатени здравни осигуровки и лихви за период от 170 години, по обвинения, данни и доказателства от Приходната агенция, за неплатен данък недвижим имот и лихви за период от 170 години, по обвинения, данни и доказателства от Пътната агенция за неплатен наказателен паркинг за репатриран личен автомобил и лихви за 170 години, по обвинения, данни и доказателства от Министерството на околната среда за неплатен данък въздух и лихви за 160 години, по обвинения, данни и доказателства от Пенсионната агенция за неплатени вноски и лихви за към пенсионния фонд за период от 170 години ви осъждам на 74 години затвор и 4,3 милиона кредита глоба.

Ако нямата кредитите, с които да си платите глобата, ще отработите сумата. Към настоящия момент това се равнява на 1482 години каторга в мините за кобалт в Африка. Крайната присъда ще се актуализира според инфлационните процеси. До края на присъдата ви, на всеки три месеца ще бъдете инжектиран със серума „Дънкън“, за да се гарантира пълното изпълнение на присъдата ви. Цялата ваша собственост се конфискува в полза на държавата. Откритията и изобретенията ви, които вие наричате научни, както и документацията към тях, да бъдат унищожени по обвинения, данни и доказателства на Министерството на науката за политнекоректна и забранена наука съгласно законите от 2032 година. Присъдата влиза в сила от настоящия момент. Изведете обвиняемия. Край на заседанието!

Чука удари по масата и двамата служители на службите повлякоха изпадналия в шок Дънкан към вратата.

Той не мислеше, не чуваше, не виждаше, не можеше да отрони и дума. В главата му ехтеше само онази реплика на ректора „Очаква те прекрасен живот в новия за теб свят.“

автор: Илиян Дуков