.

ОЧАКВАНИ РАЗМИСЛИ

Икономиката. Тя просветва като ключе в дъното на кладенец. Като причина за цялата тая криза. Някой има нужда от освежаване. Чрез дълбоко очистване.

Хипократ казва: хроничното заболяване се лекува, като се предизвика криза; след това – лекуваш кризата.

Някой иска да хване населението на Земята, като ефрейтор, и да му стегне дисциплината. Дали този някой е умен и добър човек? Или въобще не е човек?

Психиатър съм и ако имам халюцинации – сам ще си ги диагностицирам. Но като казах „дали е човек?” не говори параноята в мен – аз говоря за Бог.

Някой би ли имал смелата безочливост да ме нарече луд, защото вместо извънземните или рептилите – изтъквам една възможна Божествена намеса?

Бих стиснал ръка на един такъв човек: Все пак трябва да сме последователни в материализма си – и ако смятаме за шизофреници всички, които говорят за Световна конспирация – защо ли пък не смятаме за шизофреници тия, които смятат, че всичко това се дължи но Бог? Политическа коректност, включваща религията, крепяща се на тотално, действително шизофренна амбиваленстност. Двойно счетоводство.

Но – така! Моята параноя казва: прекалено силен вой за една болест – не е ли това прикритие за едно мащабно действие, което цели да промени света? Да блокира световните движения? Да наложи един нов световен ред?

Отново казвам: ако обвините мене в параноидност – помислете за тия, които в качеството си на министри и експерти говорят за Бог.
Всичко изглежда така, все едно се провежда убийство по следния сценарий – убиецът приготвя две чаши отрова. Той е силен. Дава едната чаша на този, когото иска да убие. Той взима другата. Изпиват чашите с отрова. Естествено – силният оцелява.

Сега обаче отровата е дадена в осем милиарда чаши.
Отровата действа на 3.5% от хората.

Някой да е чел Хърбърт Спенсър?

Този някой, който иска да „направи” нещо със (или във) Света – този, когото споменах в началото – явно го е чел.

Хърбърт Спенсър: В борбата на индивидите оцелява най-приспособеният!

И тук, нещо друго: чувам прокурорът как прекалява: с тия садистични изказвания за „почти военно положение” по някакъв начин ми напомня на дете, което изпитва удоволствие от страшното напъване (това, което преживяваме, когато баба ни държи за сгъвките на коленете, със събути гащи, типичния израз на анално-садистично либидинозно изживяване); удоволствие от това да измъчва и да плаши и себе си и другите.

Както в старите детски игри на страх: някой нахакан дангалак изпитва живо, дълбоко злорадство от това да плаши другите дечурлига, разказвайки за Червената ръка идва или Жената с черната пелерина; всеки инфантилен човек обича да скърца със зъби и да хиперболизира ужасите – изисквайки като мярка срещу тях репресии – говоренето с мрачен, смазващ и гробовен глас го кара да си мисли, че изглежда много голям и страховит в чуждите очи.

Детинският опустошителен гняв, анално-садистичен по своята природа, се превръща, сублимирайки, в склонност към „необходими репресии”.

Някак съвсем по детски, по момчешки, с неистова и радостна злост той иска да налага, да стяга, да ограничава, да наказва и да смачка като с железен чук – и това, казано с по-приемливи, привидно зрели думи, звучи така: военно положение.

Но е съвсем същото – момченце, което иска едновременно да се спаси от собствения си страх и да стане герой – собствения си страх то надмогва, като прави всичко възможно да наплаши другите. А как се наплашват другите? То знае – в никакъв случай не и с писъци! Защото писъците карат „другите” да заемат инстинктивно ролята на възрастни (по Ерик Берн), да се държат смислено и по-зряло, да поемат функцията на успокоители – и да започнат да успокояват пищящия.

Но за да ги уплашиш – ти трябва да заговориш „сериозно”. Говориш мрачно, сухо, експертно, делово. Отвътре – естествено – кипиш от детинска, пикльовска превъзбуда, потривайки ръчички – но отвън си смазващо сериозен, даже някак отегчен.
И хората – почувствали се като ученици в директорски кабинет – се панират!

Наздраве за бог Пан! (изскачащият из храсталаците и предизвикващ у нощтите пътници именно Паника).

И освен това: същият този прокурор казва, в отговор на съвсем справедливите опасения за съсипващата се икономика: Всички се вайкат за икономиката, но икономиката се възстановява, а животът – не се възстановява.

За кой „живот”, Бога ми, говори той?

Нима става въпрос за живота въобще – като природен феномен? Ще бъде унищожен Животът? От едно грипоподобно заболяване, което убива 3.5% от заболелите (Не от всички! От заболелите!)
При това – убива (като се заклевам, че в думите ми няма и капка цинизъм) само хора във възраст, в която и бездруго човек напуска тоя грешен свят!

Естествено – прокурорът говори за отделните човешки животи. Но пак без цинизъм, но с лекарска хладна правдивост ще напомня: хората са смъртни и обикновено след като навършат 70 – започват, един по един, да умират.

Това, че такава констатация звучи на мнозина прекалено „грозно, цинично, страшно” говори само за едно: заради консуматорството, с неговите брутални инфантилизиращи техники… заради консуматорството, с неговата реклама, която кара хората да се смятат за център на вселената и да приемат по най-имбецилен начин живота като безкраен празник, в който няма смърт… заради този начин на живот, направил хората същински глупави и лигави деца, едни обикновени и пълни с обичайна истина думи като тези, че всички след 70 умираме (а често и по-рано) звучат грозно.

Едни правдиви думи звучат грозно – защото вече няма разумни и правдиви уши за тях. Има само уши на консуматори, които вярват, че в Била се продава безсмъртие.

Инфантилизираният консуматор е научен да блокира, да не възприема истината, когато не е достатъчно хубава. А ако я чуе все пак – да роптае срещу нея – тя наранява сетивата му и правото му на клиент – и той иска книгата за оплаквания. Та той заслужава повече и по-хубаво – нали така?

А нека отново повторим: след 70 хората умират. Нормално. Ако не умират би било ненормално. Хората умират и преди седемдесет. И това също е нормално.

И това, че хората Умират – е именно основата на това животът да се възстановява непрекъснато. Нито една епидемия – макар че е имало наистина страшни епидемии със смъртност 100% (умират 100% от заболелите; сега смъртността е 3.5% – тоест умират 3.5% от заболелите) не е направила така, че животът да не се възстанови повече.

Нито една страховита и милиони пъти по-опасна епидемия дори не е хвърлила и сянка на съмнение върху съществуването на Живота. Нито пък – на Човешкият Живот!

Напротив – животът винаги е кипвал отново с невиждана сила.
И икономиката се възстановява – това е така. Но една сринала се икономика води до огромен социален дистрес, а той води до всички други беди – още епидемии, с които вече – при липса на икономически сили – няма как да се справим, също така – глад, а най-лошото – и война. Защото гладът – при богатите – за още, при бедните – за хляб – е моторът на войните.

Който не вярва – да провери какви са причините за хунското нахлуване, опустошило Европа преди 450-та година.
Затова – да работим и да бъдем по-смели. Епидемии има непрекъснато. Минали са и са отминали безброй. Човешкият смел дух винаги е бил над тях.

Някои ще умрат – ура за тях! Другите ще продължат да живеят. Ура и за тях!

Да не позволяваме никой да ни води с юзди и да прави неща срещу свободата на нашия дух. Да не забравяме: Който се лишава от свободата си заради сигурността си – скоро губи и двете!

Човек отново е поставен пред едно: да открие, че е по-важно да е горд човек… отколкото здрав човек, подсигурен човек, оцелял човек, поробен, но жив човек.

При появата на вируси човек може да умре. Въпросът е – като какъв ще умре? Като страхливо нищожество или като весел и смел герой?
И все пак: пазете се и бъдете благоразумни. Но не като овце – а като хора!