В наши дни много хора, които се стичат в редиците на всевъзможни религии, възникнали паралелно с движението Нова епоха, някак са били подведени да повярват, че прошката е лесно нещо.

Прошката е лесно нещо само ако се убедиш, че злото не съществува. А това просто не е така.

Казват, че вместо да съдим хората, трябва да търсим доброто в тях, да търсим Бога в тях и да ги утвърждаваме. Винаги съм се отнасял недоверчиво към обобщаващи изявления, защото те обикновено са опростенчески и ти навличат неприятности.

Един древен учител от сектата Суфи казва: „Когато казвам: „“Плачете!“ – това не значи да плачете постоянно. Когато казвам : „Не плачете!“ – нямам предвид да се превърнете в шутове.“

За нещастие мнозина са повярвали, че да утвърждаваш означава да утвърждаваш винаги позитивно.

Съгласен съм, че през деветдесет процента от времето точно това трябва да правим, но може би в останалите десет процента, когато сме изправени пред някой като Хитлер, позитивното утвърждаване е най-лошата възможна линия на поведение.

Позитивното утвърждаване е начин да избягваш да гледаш злото в очите.

Сякаш казваш: „Е, да, доведеният ми баща ме тормозеше в детските ми години, но това се беше негова човешка слабост, нали е имал тежко детство.“

Прошката изисква да се изправиш лице в лице със злото.

Тя означава да кажеш на доведения си баща: „Това, което извърши спрямо мен, е зло, независимо какви са били причините. Ти извърши престъпление срещу мен. Знам го, но въпреки това ти прощавам.“

Това вече никак не е лесно. Истинката прошка е труден, много труден процес, но тя е абсолютно необходима за психическото ни здраве.

Евтината прошка

Мнозина страдат от проблема, който аз наричам „евтина прошка“.

При първото си идване при терапевта те заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам.“

Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че изобщо не са простили на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.

При тези хора първата част от терапията се състои в това да изправят родителите си на съд.

Това изисква много труд. Изисква подготовка на обвинението, подготовка на защитата, после обжалвания и контраобжалвания, докато накрая се произнесе присъдата.

Тъй като този процес е много трудоемък, повечето хора избират варианта с евтината прошка.

Но работата по истинската прошка може да започне само след произнасянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се справят по-добре. Те извършиха престъпление спрямо мен.“

Не можеш да простиш на някого за престъпление , което не  е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има и опрощение.

Процесът на прошката, а всъщност главната причина за прошката имат егоистични корени.

Ние прощаваме на другите не заради тях. Те едва ли знаят, че се нуждаят от прошка. Едва ли си спомнят какво са извършили. Вероятно ще кажат: „Само си измисляш“.

Възможно е дори вече да не са между живите.

Ние прощаваме заради себе си. Заради собственото си здраве.

Защото ако продължим да се подчиняваме на гнева, ще спрем да се развиваме и душите ни ще залинеят.

из „Изкуството да бъдеш бог“