Никога не бе вдишвала толкова чист и свеж въздух. Безброй трептящи частици проблясваха на слънчевата светлина и изпълваха цялото пространство наоколо. Тези малки, пулсиращи точици създаваха жива, невидима материя, през която тя се плъзгаше бавно и неуверено. Летеше над приказен град, над непознат прекрасен свят, какъвто можеше да се види само в сънищата. Виждаха се високи, каменни кули, с издълбани в тях малки прозорчета, купи със слама и подредени дворове, малки дюкянчета по калдъръмени улички, каруци с впрегнати коне, добитък, кротко пасящ по тучни зелени ливади. Чуваха се звънците окачени на едрите говеда, когато те бавно се потътряха от едно място на друго.

Селището се извиваше от двете страни на причудлива пълноводна река, широка и на места буйна. Водите и́ бяха студени и дълбоки, тъмната и́ повърхност по спокойните участъци като огледало отразяваше белите облаци и наситено синьото небе. Трепкащите малки точици се виждаха дори във водата, тя вибрираше и трептеше също като въздушната материя, с която невидимо се докосваше. Навсякъде сияеше зеленото във всичките му нюанси. Високи хълмове се редуваха с поляни, гъсто застелени с дълбоки, меки килими от  бяло–жълти маргаритки и незнайни пурпурни цветя.

Първо летеше по–ниско, почти докосвайки земята с крака. Страхът я дърпаше надолу, но тя бе уверена, че ще го победи. Осмели се да се вдигне по–високо и скоро достигна височината на птиците. Летеше високо, рязко политаше надолу, плъзваше се близо до твърдата земя, а после бясно се впускаше отново във висините. Завиваше по течението на реката, като се спускаше досами нея и гребеше с шепи от водите и́. Нежно докосваше високите зелени треви, а смехът и́ звънтеше в чистото пространство. Усещаше себе си лека, ефирна, безсмъртна и блажена.

– Мога да летя! – изкрещя тя през сълзи – Мога да летя! Вие никога няма да разберете!

– Летяла! Няма ли да пораснеш най – после, момиче! – домакинката не спираше да бълва упреци и обръщайки се към събралото се в къщата домочадие продължи:

– Хайде де! Почвай! Дай да те видим!

Останалите не смееха да кажат нищо и да противоречат на домакинката, но си личеше, че не вярват и дума от бръщолевиците за летенето.

-Хайде! Дай да те видим!

Обляна в сълзи, трепереща, тя се опита да отскочи но безуспешно. Не можеше да помръдне. Усети смразяващо безсилие, все едно бе прикована към земята и никаква сила не бе в състояние да я откъсне от там. В душата и́ бушуваха и се вълнуваха хиляди страхове, дълбоко извътре се надигаше негодувание и заливаше цялото и́ същество. Като диво животно хванато в капан тя се блъскаше в оковите на страха си, не можеше да пусне на свобода истината си, сякаш нямаше доверие в нея, сякаш се тревожеше и срамуваше от нея.

-Летяла! – Домакинката тръшна ядосана вратата след себе си.

Зарече се повече да не говори за летенето.

*****

Скоро след това срещна Старецa.  Беше средата на есента, краят на Октомври. Вървеше в полусън, окъпана в слънчевите лъчи и цветовете на гората багреха съзнанието и́, обливаха в жълто – оранжево сетивата и́. Тя смътно долавяше трепкащите частици във въздуха, усещаше мекотата и аромата на невидимата материя и сякаш самата тя танцуваше и летеше с всяко листенце, с всяка клонка, сливаше се с тихата радост и спокойствие на гората. Някъде наблизо се чуваше ромоленето на реката – кротко, напевно и непрестанно. Запъти се натам, сякаш водата и́ пееше и я викаше и скоро стигна брега. На това място водата бе плитка, с множество бързеи и шумът от плискащите се в камъните потоци заля слуха и́.

Докато вдъхваше аромата на реката, тя усети задушливата миризма на изгорял тютюн и се стресна. На метри от нея стоеше седнал на пън старец и дялкаше някакви пръчки. Спокойни и бавни бяха движенията му, но въпреки това умели и точни. Ръцете му бяха сръчни и гъвкави въпреки старостта. Беше слаб, много слаб и седнал на този пън изглеждаше съвсем малък и дребен, но тя реши, че за това е виновна старостта му. Облечен бе в късо, вълнено сако, овехтели панталони с кръпки на коленете, и носеше сиво – кафяв каскет. Пушеше омачкана, ръчно свита цигара, и бе съсредоточен в начинанието си. Отдавна я бе забелязал, но не прекъсваше работата си.

Тя прикова вниманието си в него и се приближи. После тихо седна и го загледа. Бе изумена от неговата мълчалива усърдност и тиха съсредоточеност. Най – накрая се реши да го заговори:

-Дядо! Ти знаеш ли, че мога да летя? – каза тя смело, с леко надменна, но тъжна усмивка. – Мога да ида където си поискам!

Старецът вдигна глава и се усмихна. Тогава тя видя очите му – толкова сини, толкова бистри очи тя не бе виждала, очи пълни с живот, умни и красиви, благи, и в същото време дръзки, будни очи, в които гореше пламъкът на свободолюбив дух и разумът на изконната човешка същност. Тя беше запленена от очите му. Не бе очаквала изобщо този човек да я погледне с разбиране, а на всичкото отгоре той каза:

-Зная аз тъз работа, че можеш да летиш, ан тъй. И други могат, ан тъй, ама то туй друга работа.

Тя не можеше да повярва:

-Има и други като мен! Наистина ли, Дядо? И ти ли си от тях?

-Амчи и аз, ан тъй.

Тя не знаеше какво да каже. Стоеше вцепенена и го гледаше втренчено, а старият човек продължи все така спокойно и усърдно да дялка.

След малко той наруши тишината и заговори бавно и провлачено:

– Има хора, които се раждат с крила. Има и от другите. Ан тъй! Ти ще си пазиш крилата! Ще летиш!

– Не мога, Дядо!

– Кураж се иска! Кураж! Ан тъй! Кураж трябва да си свободен!

– Нямам кураж, Дядо! От къде да го взема?

-Имаш! Ама ша внимаваш да не го изгубиш, ан тъй. Щото ако го изгубиш еднаж, после трудно се дири. Ша го браниш докрай иначе… Ан тъй!

И той се върна към заниманието си. Довърши едната пръчка и бавно запали цигара. Погледа малко към реката и взе нова пръчка. За какво му бяха тези пръчки тя не знаеше и дори не се замисли, просто се чувстваше добре близо до него. Усети скрита в него необятната мъдрост на вековете, на живота. Въпреки неговата простота и невзрачност на пръв поглед, тя видя в него светлината и красотата на собствения си облик, видя в него целия космически реквием на съществуванието.

Смрачаваше се. Шумът на реката я бе приспал и сега тя се отърси от дрямката. Старецът още стоеше там и дялкаше, но нещо се бе случило с него. Той изглеждаше прозрачен, отиваше си. Тя затвори очи, отвори ги пак и ги разтърка. Той избледняваше все повече, топеше се, изчезваше. Тя виждаше през него. Изкрещя:

-Не си отивай! Имам нужда от теб!

Но той не я чуваше и бавно изчезваше и се топеше в мрака.

Тя остана сама с реката и с милионите звезди горе в черното небе.

Годините минаваха и вечните земни грижи и суетни тревожеха хората. Тя простираше в задния двор на малката къща, а около нея играеха дузина деца – нейни и съседски. Нямаше го вече пламъкът в очите и́. Грижите не бяха малко, времената все си оставаха трудни за повечето хора. В този ден тя бе прала с часове в двора на къщата си и сега простираше чистите дрехи да съхнат на следобедното слънце. Обичаше да вдъхва аромата им, да ги подрежда и изпъва върху въжето и да се изгубва в белотата им когато вятърът ги разлюлее.

Ненадейно към нея се затича малко момченце, около пет – шест годишно. Синът и́. Прекрасен, буен, вятърът играеше в косите  му, очите му блестяха радостно и диво. Бе окъпан в прекрасна светлина и чистотата му будеше чувство на обожание.

-Мамо! Мамо! – викаше той – Трябва да ти кажа какво стана!

-Кажи момчето ми. Само че по – бързо, че работа ме чака. – нетърпеливо отсече тя и вдигна дървеното корито.

-Мамо! Аз летях! – развълнувано каза той – Летях над приказно езеро и бях господар на облаците!

Тя почти не го чу:

– Виж, моето момче. Сънувал си! Когато бях млада и аз сънувах, че летя. Това е сън, милото ми!

Момчето я погледна тъжно и студено. Тя не разбираше. В очите му плувнаха сълзите на негодуванието, той се обърна и избяга при децата.

Но малко преди да се обърне, за частица от секундата, тя видя, че очите му от кафяви, станаха сини – чисти, бистри и дръзки. И бе готова да се закълне, че тези очи я гледаха укорително. Тогава си спомни. Коритото падна от ръцете и́ и се цепна в ръба на назъбен камък. Тя постоя за миг и понечи да викне след сина си, прииска и се да го настигне и да го прегърне. Това беше само миг. След което, тя се окопити, отърси се от обзелите я усещания и се върна в своята реалност.

За втори път тя забрави.

Този път завинаги.

автор: Теодора Борисова

картини: ©Светослав Стоянов

Още от картините на Светослав Стоянов можете да видите на stoyanovart.com

Вижте още: Дългият път към вечността – КЪРТ ВОНЕГЪТ

АНТОН ПАВЛОВИЧ ЧЕХОВ – За любовта

Приказка за вечността – АЛЕКСАНДЪР УРУМОВ