Толкова те обичам

толкова те обичам
че всеки ден си пожелавам
да обикна друга
да се влюбя в някоя красива актриса от бордеите
някоя пълна противоположност на теб
и да се свърши с брътвежите на липсата
да се усуче това време
което от хиляди години ни спъва из животите
и полага отчаянието в краката ни
като новородено на входната врата
което не можем да не приемем за свое

толкова те обичам
че всеки ден си пожелавам
да се омъжиш за някой красив
но не достатъчно умен мъж
за да може да приема черните ти дупки
като моментни метеорологични промени
и ти да живееш добре с него
като птица в учебник по биология

толкова много ме обичаш
че предпочиташ да живеем в двата края на града
да се усмихваме на хората
а вечер да размазваме червилата си в хленч
защото

ти си моето огледало
а аз твоето
и истината не може да бъде скрита
от рефлексията на стъклото

може би това е любовта:
да наблюдаваш струйката кръв
потекла от носа на огледалото
да бършеш своя собствен нос

и кръвта отсреща да изчезва

(С)ПОМЕН

Tогава беше друго,
било е друго,
баща ми е бил озеленител
на селската градинка
(за майка ми осеменител),
карал е работниците да Ровят
земята и той с тях.

Родила съм се
и го повишили в гробар,
почна да Заравя в земята покойници,
возеше ги с малка черна катафалка,
която спираше пред вкъщи.

Да играем на подаръци в нея,
първата целувка да е там,
да ни гонят
(щото туй бе богохулство),
да свиря на пияната ми баба
погребалния марш с триолата
с шарени клавиши,
да чакам татко на пейката
за питката, салама, сладките
от панихидата –
то е най-върховното съжителство
на живота и смъртта,
и то бе всичко.

(С)помен –
с дечурлигата
гоним се между гробовете,
спирам за малко,
мъчно сричам
Т-Т-Т-УК ПО-ЧИ-ВА…,
някой ме подгонва,
бягам.

Тогава имаше повече място
за гоненица
и повече шамари,
очите бяха две
задръстени солници
и всеки ден бе
сляпа Неделя.

Баща ми стана полицай,
почна да Разравя земята,
да чопли, да разследва
убийства всякакви,
често се налага и да
стреля,
да убива, не.

Или аз пораснах,
или катафалката се смали,
сега там има патрулка,
деца няма.

Оригвам се на татешко.

П.С. Би било хубаво след мойта панихида
едно дете да чака татко си на пейката
за питка и салам,
тогава ще е друго,
то Е друго.

ФРАНКЕНЩАЙН

Той има във гърдите две сърца
И гърбица пришита в мрака свети
очите две измислени слънца
направен е от всякакви предмети

От четката за зъби на жена си
от пениса на своя нов съсед
от щипки на забравени тераси
от дупките на стария мокет

Дъхът му е от кофа за боклуци
главата му закърпено тежи
сълзите му се стичат по улуци
муха около тялото кръжи

Вчера го подмина на спирката заспало
онзи ден в метрото днес у вас дори
понякога го виждаш тъжен в огледало
за разлика от теб той винаги мълчи

И ако утре ти се случи сърцето ти да спре
от някаква умора или пък от кафе
цигара запали си и тихо си кажи
‘второто сърце сега ще продължи’

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Монолог на жената, която хранеше птиците – ЕЛЕНА ДЕНЕВА

Никой не ти обещава непременно щастие след нещастието – ДИМАНА ЙОРДАНОВА

Той ще си спомни колко я обича едва след края на света – CARIBIANA