Какво издига творчеството на Вагнер на такава духовна висота в сравнение с нивото на цялата музикална драма преди него? Съчетаването на две сили обуславя този подем, две сили, две гениални дарби, които би следвало да бъдат разглеждани като враждебни една на друга, но чиято противоречива същност именно днес все отново и отново се изтъква с готовност на преден план. Тези две сили са психологията и митът.

Някои искат да отрекат тяхната съвместимост, психологията им изглежда прекалено рационална, така че им е трудно да не я възприемат като непреодолима пречка по пътя към страната на митичното. Смятат, че тя е в противоречие с мита, както и с музиката, макар че именно този комплекс от психология, мит и музика изпъква пред нас като органична реалност, въплътена в две велики фигури – в Ницше и Вагнер.

За Вагнер като психолог би могло да се напише цяла книга, и то за психологическото изкуство както на композитора, така и на поета, доколкото тези свойства могат да бъдат разграничени у него. Споменът като мотив, използван понякога още в старата опера, се разработва постепенно до една задълбочена виртуозна система, която с непозната дотогава сила превръща музиката в инструмент за психологични алюзии, вглъбявания, позовавания.

Преосмислянето на наивно-епичния вълшебен мотив на „любовното питие”, за да стане то само средство за освобождаване на една съществуваща вече страст (в действителност онова, което влюбените пият, би могло да бъде чиста вода и само вярата им, че са вкусили смърт, ги освобождава душевно от нравствения закон на епохата) – това е поетична идея на голям психолог.

Колко много поетично чувство у Вагнер още от самото начало надхвърля рамките на обичайното либрето, и то дори не толкова в езиково, колкото в психологично отношение!  „Тоз мрачен плам” – казва Холандецът в прекрасния дует със Сента от второ действие:

Тоз мрачен плам, що в мен бушува,

Нима и той любов се назовава?

О не, да се спаси душата ми жадува!

И този ангел чист това ми обещава.

Тези стихове са предназначени за пеене, но никога преди това не е било пято или написано, за да бъде изпято нещо тъй сложно замислено, тъй душевно изтънчено. Прокълнатият обиква това момиче от пръв поглед, но си казва, че любовта му е насочена не всъщност към нея, а към собственото му спасение, към изкуплението му.

Тя за него е същевременно и въплъщение на възможността му да се спаси, така че той не може и не иска да направи разлика между копнежа си за духовно спасение и копнежа си по Сента. Защото надеждата му е приела нейния образ и той не може вече да желае този образ да бъде друг, т.е. той обича това момиче като свое спасение. Каква сложна двойнственост, какво проникване в трудно постижимите дълбини на едно чувство!

„Любовта – казва Вагнер – е възможна в своята най-пълна и реална изява само в рамките на пола: единствено като мъж и жена хората могат да се обичат истински, а всяка друга любов само произтича от нея, породена е от нея, отнася се към нея или изкуствено я наподобява. Погрешно е тази любов, т.е. сексуалната, да се смята само за една от формите на любовта изобщо, наред с която съществуват и други, дори по-висши може би форми.”

Това свеждане на всяка любов до сексуалното има несъмнено аналитичен характер. В него се проявява същият психологичен натурализъм, който намира изява в метафизичната формула на Шопенхауер за „фокусната точка на волята” и в теориите на Фройд за културата и сублимацията. То е истинска рожба на деветнайсетия век.

Вагнер като привърженик на мита, като откривател на мита за операта, като освободител на операта чрез мита – това у него е втората характерна черта. И наистина той няма равен на себе си по душевен афинитет с този свят на образи и идеи, по умение да омагьоса мита и да му вдъхне нов живот: намирайки пътя от историческата опера към мита, той намира себе си. Когато слушаме музиката му, готови сме да вярваме, че тя е създадена само за да служи на мита, и че никога не би могла вече да си постави друга задача.

Независимо дали митът се появява като вестител, изпратен от чисти сфери в помощ на невинността и принуден – уви! – поради неустойчивост на вярата да се завърне там, откъдето е дошъл, или се изнася като мъдър, напевен разказ за началото и края на света, като космогонична, приказна философия – винаги духът, същността, звученето на мита са постигнати със сигурност и основана на вътрешно сродство интуиция, а езикът му има такава вродена естественост, каквато не се среща дотогава в изкуството изобщо. Това е езикът на „имало едно време” в неговата двусмисленост като „онова, което е било”, и „това, което ще бъде”.

В общия душевен характер на Вагнеровата музика има нещо песимистично тежко, някакво забавено копнеене, начупеност в ритъма и борба за изтръгване от мрачния хаос – за спасение в красотата. Това е музика на обременена душа; нейната мрачна мъчителност е точно охарактеризирана от духовитата забележка на Ленбах, който веднъж казал на Вагнер:

Вашата музика – та тя е пътешествие в царството небесно с товарна кола.

Убежденията на Вагнер като реформатор в областта на културата са насочени против изкуството като лукс, против лукса в изкуството. Той е за очистването, за одухотворяването на оперния театър, който в неговите представи изцяло се покрива с понятието изкуство изобщо. Той презрително нарича Росини „блажено усмихващ се в разкошното лоно на лукса сладострастен син на Италия”, цялата италианска оперна музика – „лека жена”, а френската – „студено усмихваща се кокетка”. Но нима тази обусловена от художествени и морални мотиви омраза, това отвращение, са намерили адекватен израз в същността и средствата на неговото изкуство, в онова, с което то заплени и подчини на себе си буржоазното общество в Европа и в целия свят?

„Едно ще Ви кажа – пише Вагнер от Париж на своята любима, – само чувството за моята чистота ми дава тази сила. Чувствам се чист: в най-съкровените дълбини на душата си знам, че винаги съм творил за другите, никога за себе си; и безкрайните ми страдания са тук моите свидетели.” Ако това не е истина, то във всеки случай е толкова правдоподобно, че всякакъв скептицизъм замлъква.

При четенето на Плутарх Вагнер изпитва антипатия към „великите мъже” и за нищо на света не би желал да бъде като тях. „Отвратителни, дребни, насилнически натури, ненаситни – защото нямат никакво вътрешно съдържание и поради това са принудени лакомо да поглъщат само външното. Стига с тия велики мъже! Има много нещо в думите на Шопенхауер: „Достоен за възхищение не е този, който покорява света, а който го превъзмогва!” Да пази господ от тези „силни” натури, тези наполеоновци и тям подобни.” Какъв беше самият той – превъзмогваше ли света или го покоряваше?

Няколко думи за Вагнер като мислител, за отношението му към миналото и бъдещето. Защото и тук в характера му има двойнственост и преплитане на привидни противоречия, съответстващи на контраста между германизма и европеизма. В облика на Вагнер има реакционни черти – черти, които свидетелстват за назадничавост и тъмен култ към миналото. Пристрастието към мистичното и митично-пралегендарното, протестантският национализъм на „Майсторите-певци” и католицизмът в „Парсифал”, влечението към Средновековието, към рицарството и дворцовия живот, към чудесата и религиозния плам могат да бъдат изтълкувани в този смисъл.

И все пак за онзи, който има някакво чувство за истинската и съкровена същност на това изкуство, изцяло насочено към обновяване, изменение, освобождение, е съвършено недопустимо да приема неговия език и начин на изразяване буквално, а не такъв, какъвто е той всъщност – именно като художествено идиоматична реч с подчертано преносен характер, която на всяка крачка служи за израз на съвсем други, напълно революционни тенденции.

На този тъй преливащ от живот въпреки цялата си душевна обремененост и обвързаност със смъртта бурно прогресивен творчески дух; … на този човек на народа, който цял живот от цялата си душа е отричал властта, парите, насилието и войната и е замислил своя театър за тържествени представления, каквото и да е направило от него епохата, като театър за едно безкласово общество – на такъв дух не може да се приписва някакво тежнение назад, било към благочестивото, било към жестокото минало, за него може да се твърди, че волята му е била насочена само към бъдещето.

Откъси от есето на Томас Ман „Страдания и величие на Рихард Вагнер”
източник: cao.bg

Вижте още: СВЕЖА, БОДРА И ОПТИМИСТИЧНА ГРОТЕСКОВА ТРАГЕДИЙНОСТ – СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ