Ризите на мъжете, които не се завръщат.

Детските дрешки, които остават необлечени.

Платовете, които забравяме в пълните ни гардероби, платовете за неушитите момински рокли.

Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на парчета.

Топлият хляб, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които никога не идват.

Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва.

Но сърцата ни.

Очите ни.

Ръцете ни и уханието на любимите ни същества.

Мирисът на гребена им.

Докосването им.

Усещането ни… То е вечно.

Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили.

Красиво е.

Дори и след смъртта ни.

То остава и продължава в историите на млади и стари, които разказват за любовта ни.

В думите им ще има лек; ще има утеха.

Ще има бъдеще, в което има малко повече любов.

Любовта е игра за смелите, музика за глухите, текст за слепите и прекрасна картина с ужасяващи сенки.

Любовта за всички нас е тайна, като за глухия – музиката, който може да я усети с кожата си; като за слепия – текста, чрез който може да разкрие световете с върха на пръстите си и като за смелия – картината, в която рискува да превърне спокойния си живот в побелял скитник.

Любовта винаги е била такава.

И няма човек на земята, който може да я изпитва принципно.

Прекалено сме малки, за да обичаме целия свят без да очакваме нищо.

Винаги сме жадни за прегръдки и такива ще останем до последния си дъх.

редактор: Ева Димитрова

Вижте още: Някой някъде търси точно теб – РАДОСЛАВ ГИЗГИНДЖИЕВ