.

Брад Пит е един от най-уважаваните актьори на нашето време.

Дал е на зрителите не малък брой качествени филми – някои тъжни, други драматични, трети философски, а четвърти забавни.

Може да ни разсмее и разплаче, защото съдържа талант, който го изстреля в челните позиции на шоу бизнеса.

В природата ми е да се движа. Моята теория е, че трябва да си акула. Трябва да се движиш непрекъснато. Не трябва да спираш.

Имах приятел, който работеше в болница. Той ми разказваше, че в последните си мигове хората не говорят за своя успех, за наградите си, за книгите, които са написали, или за това какво са постигнали. Говорят само за любовта си и за съжаленията, които носят в душите си. Мисля, че това казва всичко.

Славата е кучка! Заради нея непрекъснато се чувстваш като момиче, което минава покрай работници на строеж.

Когато срещнеш един човек, концентрираш ли се върху външния му вид? Само при първото впечатление. И тогава се появява някой, който не е привлякъл погледа ти веднага, но ти започваш да говориш с него и изведнъж той се превръща в най-хубавото нещо на света за теб.

Обичам да карам мотора си с каска. Така хората не ме разпознават…. и аз мога да ги гледам.

Звъннах на баба си и дядо си. Дядо ми каза: „Гледахме твоя филм.“ „Кой?“, попитах аз. „Бети – извика той, – как се казваше филмът, който не харесах?

Обичам да разочаровам очакванията.

Докато гледате телевизия тази вечер, 30 000 души в Африка ще умрат заради ужасната бедност и мизерия. Утре вечер – още 30 000. В това просто няма смисъл.

Не трябва да говориш, преди да си наясно както точно имаш да кажеш. Ето защо се чувствам неудобно, когато давам интервюта. Репортерите ме питат какво, според мен, трябва да направи Китай спрямо Тибет. На кого му пука какво мисля аз? Аз съм просто актьор! Дават ми сценарий. Играя. Това е. Тук съм, за да забавлявам хората. В крайна сметка, ако се замислите, аз съм един възрастен мъж, който си слага грим.

Да имаш деца променя изцяло светогледа ти. Имах своите успехи, направих някои наистина силни филми. Имах късмет и сега е време да споделя даровете, които животът ми поднесе. Да си родител значи да свалиш фокуса от себе си. За това съм наистина благодарен. Уморих се да мисля само за себе си. Писна ми от мен самия. Когато имаш деца, искаш да си до тях непрекъснато, да не пропускаш нито миг. Те ти носят истинска наслада и една дълбока любов. Можеш да напишеш книга, можеш да направиш филм, можеш да нарисуваш картина, но да имаш деца е най-невероятното приключение, което съм преживявал.

Когато човек е на смъртно легло, споменава близките си, хората, които обича, не неща, които е имал, давал или получавал.

Вярвам в това, че ти сам решаваш какви да са дните ти. Сам решаваш какъв да е животът ти. И всичко зависи от твоите възприятия.

В Мисури, откъдето съм аз, не говорим за това, което правим. Просто го правим. Другото е самохвалство.

Успехът е звяр. И обикновено насочва вниманието ти към грешните неща. Кара те да гледаш навън, а не навътре.

Трябва да изгубиш всичко, за да спечелиш всичко.

Винаги съм във война със себе си – понякога правилна, друг път – не.

Не си задавам въпроси за морала. Просто усещам какво е правилно. И още нещо: знам, че най-важното е да си честен със себе си.

Моят баща, който е живял в крайна бедност, винаги казваше, че иска да ми осигури по-добър живот – и го направи. Това ме кара да се замисля какво аз като баща мога да предложа на децата си, което да е по-добро от това, което имам.

Всички сме имали загуби, понякога сме се чувствали много самотни. Някои от нас са избутвали проблема настрана. Други са минавали през него, преодолявали са го и са излизали от другата страна като по-уверени, по-обичащи хора.

Избягването на болката е истинска грешка, истинският пропуск в живота.

Аз просто остарявам. Така ставаш по-наясно с времето си, имаш повече опит с хората, и добър, и лош. А за собствените ти победи и загуби – колкото повече остаряваш, те все по-малко ти приличат на победи и загуби. Как прекарваш времето си – това просто стана много по-важно за мен.

Когато остаряваме, ставаме способни да погълнем красотата и чудесата, които ни заобикалят, във всеки малък детайл. Когато сме млади го пропускаме.

Напоследък го осъзнавам все повече. Мисля, че живеем във време, в което съдим прекалено много и бързо захвърляме хората. Винаги сме се фокусирали много върху грешките. Но следващата стъпка, онова, което правиш след грешката, е определящото за човека. Всички ще правим грешки. Но после? Обществото ни никак не иска да види следващата крачка на човек. А именно тази част е най-интересна.

Накрая разбираш – аз съм и тези неща, които не харесвам. И трябва да го приемеш. Те са част от теб. Трябва дори да ги прегърнеш. Защото отричайки ги, ти отричаш себе си. Аз съм и грешките си.

Оценявам грешните стъпки, защото са ме довели до нещо мъдро, до поука, която е довела до нещо друго. В този период от живота ми разбирам точно това. Но определено не мога да си припиша никакви заслуги.

Усещам мощта в природата, някак успявам да съм в синхрон с нея. Има толкова много мистерия и толкова много чудеса наоколо. А мен ме бива в това.