Страданието няма име.

И болката е без лице.

Ден след ден разкъсват ме неумолимо

десетки кървави ръце

впити в моето сърце.

Нося в себе си

стотици белези

от обиди и от рани,

в сърцето ми набрани.

И ще ги нося до смъртта ми…

Молех за разбиране.

И исках само да обичам.

Но виждах вредом погледи изстиващи

и устни чувах да изричат,

че бил съм аз различен.

Знам че трябва да се боря,

но, кажи, какво да сторя?

И развличах,

и обичах,

а след някои — и тичах.

И молих,

и говорих,

и сърцето си разтворих.

Душата си раздавах с пълни шепи,

а посрещаха ме погледи свирепи…

Просто писна ми от всичко!

Искам днеска да узная

толкоз много ли желая —

толкова ли алчност има

във мечтите ми любими,

че не мога от живота

малко нежност да получа

и за някой да отключа

на сърцето ми кивота.

Но мълчи Съдбата,

мълчите всички вие —

и чудя се къде душата

по-дълбоко да си скрия…

Страданието няма име.

Помръква моето лице…

А от вътре тъй боли ме! Тъй боли ме,

защото още искам да обичам…

Но, простете ми, забравих, че за вас е безразлично.

Помийна яма е душата ми

Помийна яма е душата ми,

пълна с трупове разкапани —

на надежди, някога разлистени,

оплетени в лъжи и полуистини;

на мечти, копнежи неизречени,

кървящи и на смърт обречени;

на думите, безжалостно прахосани,

с печат на безразличие дамгосани;

на жестове напразни и излишни,

изхвърлени на мрачното бунище

като трупове разкапани.

Помийна яма е душата ми.

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти.

Нито стихче, нито ред.

Нито думичка,

чертичка,

точка.

Не заслужаваш вечно да вървя след теб.

Не заслужаваш просто нищо!

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти:

Да се оглеждам всяко междучасие,

за да те зърна, уж случайно…

И след всяко малко разногласие

да бъда аз така отчаян…

Или през ден да търся поводи —

за плана, за контролната, за диска —

(макар добре да знаеш — просто искам)

пак случайно уж, „по път“ през вас да мина

и тъй — помежду другото — и да те видя.

И туй дори не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти.

Нито мисъл, нито стон.

Нито думичка,

сълзичка,

болка.

Не заслужаваш даже капчица любов.

Не заслужаваш просто нищо!

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти:

Да те изпращам вечерта до вас,

дори когато казваш ми, че „не е нужно“…

От себе си да давам всичко аз

усмивката да задържа на твойте устни.

Когато тъжно ти е — да скърбя.

Когато радваш се — да се засмея…

Заболи ли те — да ти съчувствам

и в душата ми да бъде пусто.

Не заслужаваш даже тези чувства!

Нищо ти не заслужаваш!

Е, хайде стига — никой

никъде не притежава

чак такива хубави очи!

Пък и други има в този свят проклет…

Но какво? Нали аз искам само теб!

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Живях в рая и не ме е страх от ада – ИЛИЯН ТРОЯНСКИ

Ти си моето огледало, а аз твоето – РЕНЕ КАРАБАШ

Под наем сме дошли на този свят – ГОРЯНА ПАНАЙОТОВА