.

В хода на над 50-годишната си кариера тя въплъщава роли на ФБР агент в „Мълчанието на агнетата“, дива горска обитателка в „Нел“, учен, който комуникира с извънземни в „Контакт“, майка, търсеща своето изгубено дете в „Летателен план“ и ролята ѝ може би с най-лоша слава – жена, чийто съпруг може да общува само с помощта на кукла бобър в „Бобърът“ – така че не може съвсем точно да се каже, че има типична роля за Джоди Фостър.

На една от церемониите по раздаване на наградите „Златен глобус“ актрисата заяви, че няма да играе „играта на знаменитостите“, в която звездите правят онова, което публиката очаква от тях.

Изказването ѝ бе по повод публичното ѝ признание, че е гей и е майка на двама сина.

Фостър се отличава още през 1976-а с ролята на проституиращо дете в „Шофьор на такси“ – за това превъплъщение тя получава първата си номинация за „Оскар“.

Робърт де Ниро бил толкова впечатлен от таланта ѝ, че през цялото време ѝ давал актьорски напътствия.

И до ден-днешен тя твърди, че Де Ниро я научил на актьорския занаят.

Тя почти никога не е влизала в онези сладникави роли за деца-актьори.

Вместо това, директно започва с трудните персонажи: мистериозната самотница от „Момичето, което живее в края на улицата“, проституиращата певица от „Бъгси Малоун“.

Никога не е играла „съпругата“ или „гаджето“.

Актрисата разказва, че след всяка роля си взимала една година почивка, за да може да се възстанови след снимачния процес.

Нормалност е не това, към което трябва да се стремиш. Това е нещото, от което трябва да бягаш.

Мисля, че просто се раждаш с определена идентичност, някои хора може да искат да са астронавти, но независимо колко много опитват, никога не успяват да надвият нулевата гравитация. Имам чувството, че съм благословена със сила на характера, която ме е запазила непокътната. Въпреки че определено има части от мен, които са луди.

Много хора биха казали, че съм маниачка на тема контрол. Имам магическото мислене, че мога да се справя с всичко, което не е много здравословно.

Страхът е емоция номер едно, която кара разума ни да положи невероятни усилия да се избави от нея.

Страхът е в сърцевината на всеки избор, който правим.

Не ме смущават хора, които говорят бързо. Ако можеш бързо да говориш – значи можеш бързо да мислиш.

При всяка възраст е много по-интересно да прекараш времето с тези, които са по-стари или по-млади от теб – само не и с връстниците си.

Съдба – много удобна дума за тези, които никога не вземат решения.

Да си спомниш младостта е все едно, че посещаваш гроб на приятел, за когото скърбиш и нямаш никаква възможност да поправиш нещата.

За нищо на света не искам да съм на 20. Това е възраст, изпълнена със съмнения и страхове. Така трудно се живее.

Религия – това е наука, която е нужно задължително да се изучава. Длъжен си да знаеш, за какво се водят всички тези войни.

Не знам защо хората винаги се учудват, когато разберат, че съм атеист.

Това е потресаваща комбинация: великият страх от самотата и отчаяната необходимост от уединение. Именно такова ходене по въже ме е мъчило цял живот.

Искам да се науча да се вдъхновявам сама.

Никога не съм се интересувала от кариерата само заради самата кариера. Просто исках да разкажа историите, които намирам за интересни, а и не бях толкова добра в ролята на гаджето, така че – не, никога не съм играла това. Просто работех, когато намирах нещо, което ме докосва.

Днес истинските филми, истинските истории, истинските актьори са в телевизията.

Не съм най-богатата актриса, защото държа на добрите истории.

Често изпълнявам роля на жертва, но цялата история на жените е основана върху това.

Не жените трябва да се променят, а културата, обществото, мъжете. 

Има фин тормоз и очевиден тормоз. Има мълчание на жените, които изпитват срам и отричат сексуализацията на своя живот, за да го надмогнат и да оцелеят. Това е: историята на една свиня в един хотелски апартамент не е нещо, което аз да обсъждам, но ми се струва вълнуващо, че започва дълъг разговор и дебат около тези истории на блестящи, креативни и сложни жени, истории, които разказват не за живота на една жертва, а за живота на една жена.

Жестокостта е човешка и разбираема, но това не я прави приемлива.

Всичко е свързано със страха – той е в есенцията на животинския вид, който представляваме. Отраснах само с майка ми, тя беше всичко за мен, най-важната връзка с човешко същество, което съм имала. И сега, когато имам две деца, виждам, че връзката ми с тях е базирана върху страха – майчинския страх да не им се случи нещо, инстинкта да ги защитя от външния свят. Този страх е закодиран в нашето ДНК.

Ако си напълно зависима от децата си и ги контролираш във всичко, значи си лоша майка.

Бях отгледана от силна майка, самотна майка, без никаква финансова подкрепа. Баща ми го нямаше. Да искаш детето ти да има различен живот от твоя, с много възможности и безупречно самочувствие, е красива идея. Но в това има нещо отчаяно и почти подозрително, дори е свързано с чувството за вина, с неврозата, с лудостта да искаш да съществуваш чрез някой друг.

Човек започва да изпитва особен вид романтизъм към тази болка на това да бъдеш родител. Впрочем връзката между майка и син е много различна от симбиозата, която има между майка и дъщеря.

Да ви разбират не е най-важното нещо на света и не би трябвало да го очаквате от никого.

По-добре е да побеждаваш, отколкото да губиш. Именно заради това победителят има по-здрав сън.

Това е нещо много силно в мен: отказвам да ме експлоатират. И знаех, че ако не изградя защитна система около себе си, щях да умра.

Мисля, че живеем в ера, в която всеки търси собствената си идентичност, с много по-голяма тревога, отколкото през изминалите столетия. И мисля, че непрекъснато правим грешката да приемаме някоя от нашите идентичности в по-голяма степен от останалите. Аз съм майка, но аз съм и дъщеря, отраснала съм наполовина във Франция, но и наполовина в Америка, носител съм на две култури; обичам да карам ски, да гледам хокей, а това ,че живея в Лос Анджелис не значи, че не знам какво е да живееш с малък град. Аз мисля, че човек трябва да е отворен към безкрайните възможности за откриване на собствената си идентичност, отколкото да е моно фокусиран върху една.

Аз съм във възрастта на равносметките, възрастта, в която си поставяш този род въпроси: защо не съм учила философия? Защо още не съм изкачила Килиманджаро? По същия начин, съм сигурна, че в един паралелен живот професор по философия или адвокатка по наказателно право си казват: можех да имам живота на Джоди Фостър.

Живеем в много интересни времена. Технологията всъщност ни помогна изключително много да повишим нивото на собственото си осъзнаване. В същото време подсъзнанието ни е изпълнено с неща, които непрекъснато искат да излязат на показ. Сблъсъкът между съзнание и подсъзнание в момента е по-силен от всякога. Facebook предизвиква революции в цели общества. Но технологията няма чувства, няма страст, няма мнение, тя просто отразява това, което й задаваме да направи. Не знам дали сме подготвени за това.

Хората вече могат да надигнат глас в глобален мащаб, нещо, което в историята на човечеството никога не е било възможно. Технологията може да донесе повече справедливост. Благодарение на нея нещата в живота се случват по-бързо, самият успех идва по-бързо.