.
ИЗГУБИХ СЕ В ПОСОКИТЕ НА ДНИТЕ…
Сърцето ми мълчи. Разнопосочно!
Живея си (на някого в очите)
Умирам – иначе… съвсем нарочно!
На някого – във сънищата влизам.
Неканена, и рошава. Пияна!
Събличам скромно бялата си риза.
Оставам само по Душа. И рана.
За някого – съм сламката последна.
За някого – недостижима кота…
БЕЗДОМЕН МОЙ! И аз си имам бездна…
Две крачки ми остават… До Голгота.
Прости ми, че не мога да ти пиша!
(На птиците перата оредяха…)
Понякога за тебе плача скришом.
Но двете ми ръце – не правят стряха…
Кафето е студено във неделя.
(Навярно тишината го убива)
Сърце не топли чуждата постеля.
И на раздяла – всичко е красиво!
О, на раздяла – всичко е красиво!
Не сте ли забелязали – внезапно,
буквално миг, преди да стане сиво –
как ни връхлита Любовта – обратно?
Съвсем за кратко – два, три мига, само! –
за да обърка повече нещата…
С усмивка крива, после, с голо рамо –
виновно се изнизва… през вратата.
Когато се изгубя – съм в очите
на всички недовършени любови…
Една от тях (най-тъжната) се скита…
За нея ли съм капката отрова?
Навярно съм… на Времето в сълзите –
когато всъщност… никъде ме няма!
Студено е, без обич… под звездите.
И тясно е за сам… легло за двама.
автор: Гълъбина Митева