Тоалетната муза

Ако вие сте като мен, то сигурно винаги имате нещо за четене в тоалетната. Няма значение какво. Един репортер ми разказа как веднъж прекарал нощта в дома на един от експрезидентите. Изпитвал отчаяна потребност да прочете нещо и затърсил навсякъде книга или списание, но за свое удивление, където и да отидел в огромната къща на брега на океана, не успял да открие нищо за четене, нито дори някое меню за поръчка от китайски ресторант или пък брошура за публична разпродажба в местната църква. Но напоследък, както разбирам, вече се правят опити да се оправи и това. Една антология със заглавие Читанка на чичо Джон за в тоалетната вече може да се намери навсякъде и е описана на сайта на Амазон със следните думи:

Най-после… Ето я… Книгата, която сте очаквали! Няма да има повече неистово търсене на онази перфектна статия в последния момент. Нито пък агонизиращ избор между леко четиво и сериозни неща. Това малко томче съдържа всичко: развлечение, хумор, образование, всякакви факти, наука, история, попкултура… и много други! А текстовете дори са разпределени по дължина – можете да прекарате една минута с кратките, да се отпуснете с текстове с нормална дължина или да се почувствате истински удобно с дългите текстове.

Дали някога е имало допитване, проведено сред хората, които се заключват в тоалетната, опитващо да изясни как те прекарват времето там? Дали четат, пушат, говорят си сами, размислят, молят се или просто гледат в празното? И ако не, то как така?

Всички онези лампи, които светят през нощта в тоалетните из големи и малки градове все трябва да говорят за това, че някой там вътре върши нещо повече от това да се подчинява на зова на природата. Съпруги, бягащи от хъркащите си съпрузи; съпрузи, държани будни от скърцащите със зъби съпруги или просто хора, страдащи от безсъние – всички те търсят убежище, някое тихо място, където да четат и размишляват.

При цялото наблюдение, на което всеки американец е подложен от страна на десетки държавни и безброй частни фирми, самият аз не бих се учудил, ако те вече разкъсват булото на тайнствеността пред тези среднощни дейности и наблюдават отблизо онзи зъболекар от Маями, фермера от Айова, танцьорката от Вегас и хиляди други хора из цялата страна, за да определят нивото на заплаха, което те и други тоалетни читатели може би представляват за нашата страна – за да могат да се предприемат съответните законодателни действия, щом само откритията им бъдат направени публични.

Дали нашите отци-основатели са четели, докато са седели по цукалата си? В моето детство в Сърбия, когато дворните клозети бяха нещо обичайно на село, а тоалетната хартия беше разглеждана от обикновените хора като декадентен лукс, купчината стари вестници, които държахме там, предлагаха не само необходимия заместител, но също и подкупващ материал за четене, което допълваше образованието ми и ме забавляваше.

У нас беше нещо обичайно – а вероятно в някои домове все още е – да се изпрати някой да почука на вратата на тоалетната, ако някое дете или възрастен внезапно се изгуби и не може да бъде открит/о никъде. Всички имахме по един или повече членове на семействата, които прекарваха необичайно дълги времена върху гърнето или пък легнали във ваната, задълбочени в четене на списания или романи, докато пред вратата се образува малка опашка – всеки от нас горящ от нетърпение да се облекчи или просто да разбере какво точно е чел последният, с неговия виновен изглед.

Като гост в домовете на чужди хора съм откривал тоалетни библиотеки, които ме смайваха с обема и интелектуалните си претенции. Никога не ми ставаше ясно дали диалозите на Платон в оригиналния старогръцки език, заедно с Комунистическия манифест на Маркс и последния роман на Томас Пинчън бяха там, за да впечатляват посетителя или – както в случая с друг един момък, който имаше цял куп президентски мемоари, стигащи назад чак до Рейгън – за да го накарат да се засмее.

Не мога да кажа, че съм откривал чак толкова много поезия из тоалетните, дори и в домовете на поети, макар и да съм намирал не една антология. Дали четенето на монолозите на Хамлет или Ода за славея на Джон Кийтс би било неподходящо в такава обстановка? Не знам. Чувал съм за хора, които четат в тоалетната Библията – което е малко шокиращо дори и за невярващ човек като мен.

Но дори още по-отблъскващо от това беше откриването – в тоалетната на един известен колекционер – на картина, представяща Мадоната с младенеца, идеща или от някой много компетентен имитатор, или, не дай Боже!, от самия Майстор.

Що се отнася до собствените ми читателски предпочитания, аз клоня към справочници от типа на Филмовия справочник на Халиуел, Книгата на рекордите на Гинес, Речник по философия или Алманах на фермера. Но в спешни случаи бих чел дори и за това, че Кайра Седжуик и Кевин Бейкън са далечни роднини и дали Ема Стоун би предпочела да целуне Райън Гослинг или Андрю Гарфийлд, на страниците на списание People.

Веднъж, по време на нещо, което ми се стори най-скучното вечерно парти на света, ми хрумна, че едно по-продължително посещение до клозета би могло да облекчи скуката ми. Но когато попаднах там и открих една от тези модерни тоалетни с размерите на Гранд Сентръл Стейшън, не открих нищо за четене с изключение на някакви страници с инструкции за ползване (в миниатюрен шрифт) вътре в кутия от сироп за кашлица, които изследвах най-подробно, без никакво бързане да се върна обратно при домакините и техните гости.

Разбира се, ако няма нищо за четене, човек винаги може да прекара времето, умувайки дали да купи компаньон за самотната златна рибка в аквариума вкъщи, или размишлявайки върху въпроса дали вселената е крайна или безкрайна. Шегата настрана, аз съм убеден, че в тоалетните винаги се е извършвало много сериозно мислене, и че за човечеството е непоправима загуба това, че имената и идеите на тези философи не са известни.

Без съмнение Паскал е прав когато казва, че повечето злини в живота идват от „неспособността на човека да седи кротко в някое помещение“. С подпухнали очи и облечен в старичък халат, дядото се промъква покрай внучката и сина си, изпускайки една въздишка, тъй като и двамата са прекалено заети с екраните на телефоните си, за да могат да го забележат.

Той знае, че историята е против него; че той принадлежи към вид, който може би е осъден на изчезване – онзи, който има нужда от печатни материали – осъден на бъдеще в музея на Смитсониън, където едно копие на такъв като него седи със смъкнати панталони върху гърнето, четейки вестник, докато удивените посетители преминават покрай него, част от тях любопитно навеждайки се, за да прочетат краткото описание на навиците за четене, присъщи на предците им.

От друга страна, старият човек може и да греши и технологиите на бъдещето може би с радост ще се обърнат към тази човешка потребност, предоставяйки ново поколение от електронни четци и Айфони, предназначени специално за ползване в (обществени) тоалетни и други подобни места с неудобна репутация.

ЗА СКУКАТА

Аз съм детето на вашите дъждовни недели. 

Гледам как времето пълзи 

по тавана, 

като осакатена муха. 

Денят може да продължи вечно, 

ако си правиш топчета от хляб, 

ако чакаш клона 

на сухото дърво да помръдне. 

Тишината ще се усили, 

небето ще потъмнее, 

докато баба плете 

с кълбо от черна прежда. 

Знам, че и в Рая е същото. 

В класните стаи на вечността, 

ангелите седят като отегчени деца, 

с наведени глави.

Чарлз Симич (род. 1938) е сръбско-американски поет и писател, петнадесети лауреат на най-високата поетическа награда на САЩ, United States Poet Laureate.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: МОМО КАПОР: Изток – Запад

ИМА ЛЮБОВНИ ИСТОРИИ, НА КОИТО ВИНАГИ ЩЕ ЛИПСВА ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА – ДЖОРДЖЕ БАЛАШЕВИЧ

От всички игри любовта е тази, която разстройва най-много душата – МАРГЬОРИТ ЮРСЕНАР