В крайна сметка повярвах на нещо, което се нарича физика на търсенето.

Правилото гласи нещо такова:

Ако си достатъчно смел да изоставиш всичко познато и удобно,
което може да е всичко – от дома ти до старите ти угризения,
и тръгнеш на път в търсене на истината,
бил той вътрешен или външен,
и ако искрено приемеш всичко случващо ти се по пътя като знак,
и ако приемеш всеки срещнат по пътя като учител,
и ако си готов да приемеш и простиш някой трудни истини за себе си,
тогава истината няма да бъде скрита от теб! – Елизабет Гилбърт

След като 7 поредни години никой не иска да публикува и разпространява текстовете на Елизабет Гилбърт, тя пише „Яж, моли се и обичай“ и на 8-мата година покорява света. Целият свят. Не само с въздействащият си личен мемоар, но и с дълбокото смирение на човек, преглътнал хиляди неуспехи, и въпреки това избрал да продължи да живее творчески и от сърце.

Елизабет Гилбърт е един от много малкото хора, които са изучили в изключителна дълбочина творческия процес, взаимодействието на хората с вдъхновението и двигателната сила в желанието на човек да създава. Всички ние, независимо с какво се занимаваме, създаваме и участваме в творческия процес на случване на нещо. На продукт, услуга, взаимоотношение, ястие, каквото и да е. По-доброто разбиране на този творчески процес ще ни помогне да го живеем по-съзнателно и така – да постигаме по-добри крайни резултати. Затова днес споделям с вас 10 насоки за по-творчески живот, които съм научила от превъзходната Елизабет Гилбърт:

Страхът е и ще бъде твоята компания по време на създаването.

Има хора, които искат да създадат нещо и просто го правят. Но повечето хора са тези, които искат да създадат нещо, но не го правят. Те обикновено имат някаква много рационална и обоснована причина в главата им защо не го правят. Но ако надникнем под тази рационална причина, това което ще открием е страх. Няма значение какви са причините, рационализациите, историите, които разказваме на себе си или на другите за това защо не правим това, което искаме да правим – под всички обяснения стои страх.

Страх, че нямаме таланта, който е необходим.

Страх, че не знаем достатъчно по темата. Страх, че това вече е направено по-добре от някой друг. Страх, че хората ще си кажат: „Какви са тези глупости„. Страх, че хората няма да ни харесат или най-лошото – изобщо няма да ни забележат. 🙂

Накратко – когато и да се хванем, че сме в ситуация, в която не правим това, което искаме да правим – това е знак, че пред нас има една огромна купчина страх. И докато стоим пред тази купчина страх, важното нещо, което има да осъзнаем е, че страхът не е пречка да правим това, което искаме. Страхът е компанията, с която вървим напред, докато правим това, което искаме да правим. Главната задача в длъжностната характеристика на страха е да ни държи живи. И той изпълнява чудесно своята работа в ситуации, които застрашават живота ни.

Лошото е, че мозъкът ни не прави голяма разлика между истински застрашаваща ситуация и такава, в която сме само леко нервни относно създаването на нещо ново и важно за нас. И тъй като когато създаваме, ние навлизаме в несигурна, неясна и нервна територия за нас – страхът винаги възниква. И когато възникне, нашата работа е да го разпознаем не като враг, а като приятел, който се появява, за да ни предпази от евентуални застрашаващи ситуации.

Когато Елизабет Гилбърт усеща страхът да се надига в нея, тя започва да си говори с него като с приятел. И звучи нещо такова:

О, добре дошъл при мен Страх – това, че се появяваш е знак, че правя нещо наистина ново и смислено за живота ми. Радвам се, че си тук и че се грижиш за това нищо лошо да не ми се случи. Позволявам ти да пътуваш заедно с мен в колата. Докато пътуваме ти имаш право да ме съветваш, да ме предупреждаваш когато нещо може да се оплеска и да ме държиш будна. Но искам да знаеш, че това пътуване не застрашава живота ми, а аз просто се опитвам да напиша своята нова книга. 🙂 Така че, ти имаш право да стоиш на задната седалка, да бараш радиото, да държиш картата или нещо такова. Но ти нямаш право да сядаш на предната седалка в колата и със сигурност не може да държиш кормилото и да управляваш посоката, в която се движим.

Много често ни се вменява, че трябва да преодоляваме страха, да се борим с него, но другари – това е предварително загубена битка. Защото страхът винаги ще присъства за нас когато правим нещо креативно и ново. Затова нашата задача е да му позволим да върви рамо до рамо с нас, но просто да не му позволяваме да ни управлява. Ако позволим страхът, а не креативността да ни управлява – тогава животът ни би бил много по-малък и безличен, отколкото може да бъде.

Нещо може би вече е създадено, но не е създадено конкретно от теб. Една от най-големите спирачки за хората да създават е мисълта, че: „Това, което искам да направя е вече създадено.“ Тук най-важното е да разберем разликата между оригиналност и автентичност. Да, в повечето случаи, някой някъде вече е направил това, което ти искаш да правиш, но то не е направено от теб.

Дори голяма част от творбите на Шекспир са базирани на текстове, които са създадени преди него и той е заимствал от тях. Но той ги е разказал по начин, по който никой друг не ги е казал до тогава. И сега, 500 години след него, ние все още заимстваме идеи от него. Защото това, което всички искаме да кажем е кажи речи едно и също. И постоянно заимстваме идеи помежду си. Но ги разказваме по различен начин.

И на нас ни е позволено да добавяме още начини, по които една идеи да бъде предадена. Да добавим своята автентичност в оригиналното. Човек може да прочете една изключително оригинална и новаторска идея, но тя да не го грабне, да не предизвика никакъв отклик в сърцето му. И в същото време – може да прочете една вече позната, дори банално позната идея, но казана по автентичен, искрен начин и тя да предизвика истинска трансформация в живота му. Да промени начина, по който се чувства, начинът, по който мисли. Така, че – да, оригиналността е супер, но автентичността е нещото, което в повечето случаи предизвиква истинско движение и позитивна промяна в живота ни. 🙂 Няма значение дали това, което искаш да правиш е направено вече 100 или 10 000 пъти, ако ти не си го направил – направи го.

Създавай това, което обичаш, за да помогнеш на себе си, а не за да помагаш на другите хора.

Когато някой започне да създава нещо често чуваме нещо такова: „Аз искам да създам Х, за да помогна на хората да направят У.“ Виж, ако искаш да напишеш книга, единствено и само, за да помогнеш на мен… моля те, не ми помагай.

Защото актът на творчество, актът на създаване има смисъл единствено и само ако носи радост на самия теб. Ако ти ще създаваш нещо, което не те кефи, само и само да донесеш радост на мен – аз няма да имам нужда от това. То не добавя стойност в твоя живот и следователно няма да добави голяма стойност и в моя живот.

Когато човек е с добро сърце, често мисли, че има смисъл да създава нещо, което на него му харесва, единствено ако то е и в услуга на други хора. Така сме възпитани, така ни се казва от всички страни – че трябва да питаме хората дали това, което обичаме да правим ще има смисъл за тях. И чак тогава да решим дали да създаваме. В реалността обаче, нещата стоят така – ако аз искам да помагам на хората, аз мога да помагам с пари, с доброволчество, с хранителни продукти и т.н.

Но моето творчество, моето създаване, си е мое. Дори и когато моето творчество се случи така, че наистина да помогне и промени живота на другите, то не е в резултат на това, че аз съм седнала и съм си казала: „Крайно време е да седна и да напиша нещо, което изцяло ще промени живота на хората.“

Обикновено когато човек създава нещо наистина задвижващо, то е за да трансформира и да оправи кашата в неговия личен живот, а не за да застане пред другите и да им каже: „Ок, хора, нека най-накрая аз да застана пред вас и да ви дам отговор на всичките ви житейски проблеми.“ Нашето творчество е най-задвижващо, най-вече когато то е средство за нас самите да открием малко повече радост, да открием малко повече смисъл, посока, яснота в живота… за себе си.

И тогава, заради това, че аз съм позволила на себе си да следвам своето вдъхновение, да вярвам в любопитството и интуицията си, случайно – това, което съм създала, може да се окаже от полза не само на мен, но и на много други хора. Или както казва Пол Тилич:

Всичко направено с искрена любов към себе си, евентуално се превръща в помощ към другите.

Затова – когато създаваме, нека се концентрираме повече върху това ние самите да обичаме това, което правим, отколкото върху това да помагаме на хората с това, което създаваме.

Ако наистина си решил да създаваш – ти трябва да избереш кой вкус на лайн***я сандвич най-много ти харесва.

Всяка идея, независимо колко приятна, красива и вдъхновяваща изглежда за теб, тя идва с един лайн*н сандвич. Така че, въпросът не е: „Какво обичам да правя?„. По-добрият въпрос е: „Какво обичам да правя толкова много, че да нямам против да изям лайн***я сандвич, който идва с тази дейност?“

Елизабет Гилбърт казва, че дейността, която обича е писането, а лайн***ят сандвич са 7-те години, през които никой не иска да издаде нейните книги. Тя споделя как се е връщала от работа (като сервитьорка, като барманка, като готвачка, като редакторка) и миришейки на пържени картофи, сяда и започва истинската си работа – да пише, да прави това, което обича. Само, за да се събуди на следващата сутрин и да намери поредния мейл с отказ да бъде публикувана.

И тогава се пита: „Ок, аз изобщо искам ли да продължавам да правя това, защото този лайн*н сандвич вече наистина е ужасяващ?“ И отговорът за нея е бил: „Да, искам да продължа.“ И нещото, което е важно да осъзнаем тук е, че – независимо на какъв етап сме, винаги ще има неща, които са трудни за преглъщане. Дори и когато Елизабет Гилбърт е известна, изведнъж се появява сриващо негативно ревю в почетен вестник – ок, това е нейния лайн*н сандвич за този ден.

И тогава пак се питаш: „Ок, искам ли да продължа да правя това? Да, все още това наистина си струва за мен.“ Разбира се, ще има много дейности, които започваш и осъзнаваш, че за теб изобщо не си заслужава да продължаваш да ядеш тази гадория. И когато за теб изобщо не си струва да изядеш лайн***я сандвич, значи може би това не е нещото, което има смисъл за теб.

Но когато избереш да продължиш, знай, че лайн***ят сандвич никога не свършва, просто се сменят различни вкусове от него. Така, че щом чуеш някой да каже: „Когато следваш страстта си и правиш това, което наистина обичаш (бла бла), всичко ще е лесно.“ – това не означава буквално, че всичко ще е лесно, а значи, че вечер като си легнеш и се замислиш: „По дяволите, има ли изобщо смисъл да продължавам да правя това, въпреки целия този боклук, който трябва да преглътна?„, когато отговорът е: „Ок, да продължа напред си струва повече, отколкото да спра.“ – тогава имаш своето потвърждение, че си на правилния за теб път.

Изгради здравословни взаимоотношения с вдъхновението си.

Когато създават, много хора се оставят да бъдат погълнати и понякога дори сринати от вдъхновението си – за да създаваш ти може да решиш да заложиш апартамента си, да продадеш колата си, да вземеш много пари назаем, които изобщо не знаеш дали ще върнеш. Идеята тук е да имаме куража да създаваме, но все пак сме достатъчно съзнателни да използваме вдъхновението до момента, в който то е градивно за нас и да го пуснем, когато то започва да ни завлича. Разбира се, може да използваме част от ресурсите си за създаване, за правене на нещо, което ни кара да се чувстваме живи, но не без да мислим като зрели хора, да рискуваме абсолютно всичко, което имаме – така че ако се провалим, после да нямаме възможност да започнем нещо ново.

Вдъхновението е толкова силен феномен, че без да се усетиш, то може така да те завърти, да те накара да хвърлиш всичките си ресурси в различни посоки и да стигнеш до пълно изтощение. И когато стоиш в пълно изтощение на дъното, независимо дали си на загуба или на печалба, вдъхновението ще стои точно там до теб и единственото, което ще ти каже е: „Искаш ли да пробваме пак?“ И тогава ти може да кажеш: „Не, не искам„. Това е твой избор.

Но може да кажеш: „Не знам. Искам първо да си почина 2-3 месеца, да осмисля какво точно се случи и тогава да го направя по малко по-интелигентен и безболезнен за мен начин.“ Каквото и да кажеш, ако избереш да продължиш да създаваш – ти трябва да се намериш подходящия за теб начин да взаимодействаш здравословно за себе си с вдъхновението си. Ти трябва да намериш как да пуснеш товара, който носи вдъхновението и да използваш само двигателната му сила. 🙂

Реализирането на една идея изисква от нас да бъдем пораснали деца.

В създаването е добре да имаме искреността, отворения ум и любопитството на дете, но не може да си позволим да бъдем инфантилни – да се сърдим когато се сблъскаме с предизвикателства, да си разказваме постоянно истории, че не се получава, да се оплакваме, че нямаме ресурсите, времето, инструментите, връзките, за да реализираме идеята си и т.н.

Да си зрял означава да осъзнаваш, че светът не е само цветя и рози, и че трудното е част от приключението. И тогава, вместо да живееш в някакви фантазии, че изпълнението на целите ти винаги трябва да е лесно и приятно, иначе се отказваш – можеш като зрял човек да прегърнеш реалния живот и да приемеш, че той ти е подготвил доста лайн**и сандвичи. Но от друга страна – да си зрял означава и да не приемаш всичко на живот и смърт.

Когато започваш да реализираш някаква своя идея – не да започваш с тежката мисъл, че ти задължително трябва да успееш, а по-скоро да приемаш всичко като експеримент. Започваш нещо просто, за да видиш какво ще се случи. После пробваш друго. Или продължаваш продължаваш същото. Каквото експеримента покаже. Да си зрял, означава да можеш да държиш две изцяло противоположни идеи в главата си и да си ок, че всяка една от тях е истина. Означава едновременно да можеш да обичаш и да мразиш това, което правиш, вместо да се вкопчваш във фантазията, че само трябва да го обичаш.

Също така – да си зрял означава да не гледаш на резултата от твоето творчество като на свое „дете“, защото хей – то не е човешко дете. И когато е нужно да го подмениш, коригираш и пуснеш само в света – го правиш, без да се вкопчваш все едно е само твое. То е просто нещо, не е бебе. И когато е завършено – то е вече независимо.

Хората могат да го критикуват, да го атакуват, да не го разберат – това е ок, защото това, което си създал е вече нещо независимо от теб. То започва да си има свой живот. И най-важното – да си зрял означава да можеш да се погрижиш адекватно за себе си, минавайки и през хубавите си, и през лошите си периоди, за да можеш в крайна сметка да продължаваш напред. Създавайки, с усмивка и с достойно вдигната глава. 🙂

Това, което обичаш да правиш е твоят истински дом.

Усещането да правиш нещо, което наистина ти носи смисъл и радост е като усещането да се чувстваш у дома. Когато си у дома не се преструваш на друг, не продаваш нещо на някого, не ти пука как изглеждаш докато го правиш. Ти си у дома и си си ти. Това, което обичаш да правиш е твоят дом. Затова, когато се чувстваш „далеч от дома“, изгубен в света, просто можеш да започнеш да правиш това, което обичаш и ти ще се почувстваш у дома. Ще се почувстваш повече себе си. Независимо къде се намираш физически. И независимо с кой си. Или с кой не си.

Това усещане, което творчеството дава може да бъде живото-спасяващо за хората, които нямат истински дом.

Когато създаваш – предавай любовта си, а не страховете си.

Когато създаваме от страх какво ли другия ще има нужда, дали ще отговорим на очакванията му, дали сме достатъчно достойни да правим това, което искаме да правим и т.н. – това не работи. Хората си имат техните собствени страхове и не е нужно ние да им натрисаме и нашите. Най-малкото нещо, което хората се нуждаят е повече страх – те си имат дори повече отколкото им трябва. Те нямат нужда от твоята несигурност, нямат нужда от ниската ти самооценка, нямат нужда да им създаваш още чудене в главите.

Всички ние много добре сме се оборудвали с всичко това и без теб. Нещото, от което едновременно и ти, и хората имаме нужда е добър пример – пример на човек, който наистина прави това, което обича да прави. Пример за достойнство, за решителност, за елегантност, за автентичност, за защитаване на това, което е истина за теб и това, в което наистина вярваш. Имаме нужда да те видим да правиш това, което те кара да се чувстваш жив. Дори и да трябва да го правиш, треперейки от страх, че никой няма да те разбере или че няма да получиш награда накрая . Така че, когато създаваш – прави го от позицията си на безусловна любов, а не от позицията си на страх.

Не става по-лесно, просто ти ставаш по-добър.

Често може да се случи така, че някой излиза и казва на всички, че да създаваш това, което обичаш е лесно и приятно, готино, и т.н. Но този човек забравя да спомене, че преди да стане лесно, той си е скъсал гъза от работа и усилие. И сега нещата са му станали по-лесни, не защото е по-лесно, а защото той е станал по-силен.

За друг човек обаче, който тепърва започва да създава, един съвет от сорта на: „всичко трябва да е лесно, за да е правилно“ е всъщност изключително объркващ и неадекватен. При създаването е като при всяка друга смислена дейност – първо влагаш усилие и после, евентуално, става по-лесно. По един гениален начин, целият свят отстъпва пред онзи, които непоколебимо следва това, което иска. И тога, дами и господа, е истинската магия на живота.

Нужно е да задобреем в изкуството да завършваме това, което започваме да създаваме.

В нашите фантазии ние искаме всичко да е перфектно, преди да го споделим със света. В реалния живот обаче – за повечето хора, които ще ползват твоето творчество няма никакво значение дали е перфектно. Единственото, което има значение е дали е завършено и пуснато към света.

Перфекционизмът е убиецът на смислени идеи. Той е сериен убиец, който върви около нас и убива радостта, любопитството и експериментаторския дух на всички хора! Перфекционизмът обаче е като високите токчета – изглежда супер фенси да го имаш, но е мага неудобен и нездравословен.

Перфекционизмът се представя като добродетел и те кара да се чувстваш, че си специален. Казваш си: „О, не, аз не мога да приключа това, докато не е изцяло изпипано. Аз съм перфекционист.“ Реално, това което казва е, че за теб ще бъде изключително трудно не просто да завършиш и пуснеш този проект, но и изобщо да го започнеш. Защото истинският перфекционист е наясно, че резултатът най-вероятно няма да покрие високите му стандарти, и затова често решава, че няма смисъл изобщо да започва.

За истинският творец обаче, това не важи. За истинския творец е важно да създава – да започва, да завършва идеите си и да ги пуска в света. Това е единствената му отговорност. И той няма отговорност за това всичко да е изпипано, да задоволява всички вкусове, на всеки човек, да бъде нещо мега, гига новаторско.

Никой от нас, никъде не е подписвал договор със света, че ще бъде перфектен в това, което прави. Нашата единствена задача е да създаваме това, което създава радост в нас – независимо дали то е умопомрачаващо добро или не. Ние го правим, заради процеса на правене, който ни носи живот – процесът на създаване, на реализация е възнаграждаващ сам по себе си. И в този процес на създаване, единственият инструмент, който ти е необходим е прошка към себе си – прощаваш си за моментите, в които не покриваш своите очаквания, оставяш го да е неперфектно и просто продължаваш.

Нали разбирате? Най-богатото място на света е гробището, заради всички започнати и недовършени идеи. И ние трябва да обещаем на себе си, че няма да сме поредният човек, който трупа в това богатство, до което никой никога няма да се докосне. Нека започваме и завършваме докрай идеите си, без да ни пука дали са перфектни или не. Защото сме тук за изключително кратко време. Защото сме създатели. А най-важното за един истински създател е просто да създава. That’s it.

Само когато започнем да създаваме, светът ни приема на сериозно и започва да играе с нас.Елизабет Гилбърт

Бих искала да завърша тази статия със следното – обикновено мислим, че създаването е с цел ние да създадем нещо в света. И това е така. Но е половината истина. Пълната истина е, че ние създаваме едновременно, за да създадем нещо в света и да създадем самите себе си. Колкото нашето творчество е наш продукт, толкова и ние самите сме продукт на своето творчество. Ние, пораснали, сме креативната идея, крайният резултат на това, което избираме да правим. Ние създаваме себе си, докато създаваме това, което обичаме да правим.

Е, надявам се, че горните насоки са създали във вас малко по-голямо разбиране и яснота за творческия процес. Може би някой са валидни изцяло за вас, други – не чак толкова. При всеки е различно. Единственото изцяло общо, което имаме всички помежду си е, че независимо какво работим и на какъв етап от живота си сме – да се занимаваме с нещо творческо е един от най-съществените избори, които може да направим, за да създадем качествена промяна в ежедневието си.

Така, че ако искате за един месец да се поупражнявате и да си припомните създателското в себе си – заповядайте в нашата група. От 01.01.2019 г. започнахме модула за творчество и креативност, в който ще се упражняваме през целия януари. Цената за участие, за целият месец е 30 лв. и може да се регистрирате ТУК.

автор: Венета Димитрова

Венета Димитрова е водещ на Програмата за изграждане на полезни навици в ежедневието ни  и 90 дневният курс по минимализъм и опростяване на ежедневието. Нейните обучения създават постепенна и качествена промяна, което ни помага да бъдем по-будни, по-целенасочени и по-последователни в начина, по който живеем и общуваме.

Можете да видите нейния блог Тук 

Вижте още: 2-те стъпки за изграждане на наистина дългосрочни полезни навици в ежедневието ни

5 товара, които е нужно да пуснем, ако искаме да вървим по-лесно напред

Най-важният навик за повече креативност в живота ни