В точния момент

Той ще си спомни колко я обича
едва след края на света,
когато само негова и много ничия
тя се превърне във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
сформират огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчист поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация 
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той внезапно ще си спомни,
че всъщност много я обича.
Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните… ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли… направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто… времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш…
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.
Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам дори дали ти трябвам.
Не знам дори дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш.
(не днес, а някога, по принцип…)
обърканите дири на мечтите ми,
в които вярвам и не вярвам в Принца.
Не зная колко много ти отнемам…
Незнам достатъчно ли давам.
Знам само, че съм толкова обикновена,
като деня на вън. Като солта и хляба.
Когато ме поискаш страшно много,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана само по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни…
И тя ще стане още по проьрачна.
А ти ще станеш много мълчалив.
Ще паднат тихо тънките презрамки
от шепота на вятъра по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прескоча боса и свенлива.
И тихо ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм дяволски красива –
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго,дълго,
препил от чашките на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам – е чудо.
И то не се побира в стих.
Затварям думите си. Нека да мълчат.
Във тишината само ще се случвам.
Във тази тънка, хладна тишина,
която вятърът бродира върху къщите…
Сърцето ми говори друг език –
беззвучен, и безбуквен и негласен.
Със слух единствено не можеш да го
доловиш.
Нито с което и да е от сетивата си.
Не можеш да го чуеш. Знаех си.
Това се чува само от сърцата.
Когато ти долипсвам, може би
ще се научиш да разбираш тишината…

Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си.За почивка.

Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам.И почувства.

Да ме научи да обичам.По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земятя.

И ако някога ме види тъжна,
да каже:
– Пазя ги… Крилата ти…

автор: Радосвета Аврамова (caribiana)

още от Радосвета Аврамова вижте на Някъде под покривите на града