.

Времето плетяло нишките на съдбите. Животът се стичал през дланите на мечтите. Туй що блести в очите е същото, което събира душите.

Не спомените за миналото, а топли любовни надежди надничат зад разни предели и разнищват свойте копринени прежди.

Ти ли си тоз, който отредила е Вселената за мене занапред? Или е просто мигът за копнеж само в споделеното ни днес.

Ако има „или“- има два пътя.

Ако има съмнеж има делба на полетите.

Тъгата, макар трудна, си е нужна за този лечебен растеж.

Не можеш да отречеш, че се нагаждат натурално пъзелите на нашия пъстър цъфтеж.

От малката първа стъпка започва най-дългият път… от старите куфари с чувства, свободен излита тоз наш нежен, душевен копнеж.

За промяна, за завръщане към дома, където корен оскъден, чакал самотно нашата воля… да разгърне криле със сила по-мощна от страха да се моля за теб пред Бога.

В теб самия аз виждам два хълма. Гърдите ти опора на мойта невинна детска идея да бъда аз твоя, от което признавам се боя.

На високо вирее там твоята сила да преодолееш тъмната сянка на свойте страхове. Да си кажеш „Аз Мога!“.

От ниско те дърпа неволя с лекота да се загърбиш и предадеш. Ключът скирт е, от Оня горе, да съхрани борбата в теб за свобода, да те накара да се наведеш.

Смирението е пътят нагоре, но адът гордостта ти полива с копнеж.

В тебе аз виждам себе си, като огледало на моя стремеж.

Внимавай как стъпваш по мен, тъй крехко е моето сърце, опитало и от най-сладката отрова.

Не знаеш, огънят тлее без време и няма във разстоянието пълнеж.

Народът говори, очите невидени се забравят.

Не оставай тук във материален кафез, аз само те моля – бъди там на залез слънце, когато те викам да дойдеш да се реем свободно във нашият нежен копнеж.

автор: Камелия Иванова