Курт Тухолски /1890-1935/ е германски поет, белетрист и публицист. Роден е в Берлин. Израства в дома на заможен директор на търговско дружество и получава възпитание в еврейска среда.

Следва юридически науки в Берлин, Женева и Йена и става доктор по право. В Берлин Тухо (както го наричат) завързва приятелство с Франц Кафка и заедно предприемат излети.

Още съвсем млад публикува сатирични гротески в списание „Шаубюне“. Но журналистическата му дейност е прекъсната от избухването на Първата световна война. В 1915 г. поетът е мобилизиран и пратен на Източния фронт, където издава войнишкия вестник „Дер Флигер“.

След края на войната Тухолски е вече убеден пацифист и започва да публикува антимилитаристични статии в списание „Велтбюне“ и от 1924 г. до края на двадесетте години е негов кореспондент в Париж. Подобно на своя литературен образец Хайнрих Хайне и Курт Тухолски пребивава до края на живота си предимно в чужбина.

Изкуството е прехлас, буйство, мечтание, екстаз, делириум…

Изкуството израсна от притъмнелите църкви, в които се молеха /лицемерни/ попове…

Изкуството води своя произход от скитничеството и мизерията на артиста, от малките градчета с кривите улички, които още нямаха канализация, но бяха идилични – предпоставките на изкуството са войната, големите епидемии, рицарското разбойничество, хаотичното безредие!

Идва редът, социалната организация, която се опитва да премахне поне най-лошите неща… и ето че изкуството умира!

Всестранно удивление. Значи, как така?… Масата /впрочем що е това?/ е виновна за гибелта на изкуството. Хм. Коя маса? Кое изкуство? Я да видим!

Преди всичко: Изкуството съвсем не е „делириум, екстаз, мечтание“! То би могло да бъде и това.

Но ако бе само това, къде остава благородната яснота на Гьоте. „Да – говори марионетката, – днес и той не би могъл да се наложи, та масата няма вече търпението да чете.“

„Да се наложи?“ Нима Гьоте се е „налагал“? – Нищо подобно; съществуват безброй неблагоприятни критики, които не са го разбирали, и както се е оплакал веднъж на Екерман, „истинският народ съвсем не се е вълнувал“. 

За такива явления Обюртен си има две схеми. Първо: масата не се интересува от изкуството. Естествено, казва той по-нататък, та и как би могла тази… тази маса!

Второ: „Изкуството умира от вулгаризация. Масата господства и пред нея всичко трябва да си подвива опашката. Тя желае евтино изкуство, здраво, разбираемо изкуство, от което все пак получава нещо.“

Да! Но масата винаги е постъпвала така. И въпреки това субтилното изкуство продължи да си вирее, без да го е грижа за… за… масата. Да, коя бе всъщност тя?

Да чуем: „Че в една добре организирана буржоазна държава изкуството трябва да умре, ни учи историята ни изкуството в Холандия.“

Аха! И аз вярвам, че охранените господа холандци никак не са милеели за изкуството.

В една буржоазна държава, това ли е нашето бъдеще? Сигурно не. А кое? Ах, марионетката подема жалостива песен:

„Нашият род върви към помравчване. Както при мравките и пчелите държавата е всичко, а личността нищо, както у тях за сметка на закърнелия мозък се развиват органите за ядене и крайниците, така ще стане и за нас, които виждаме нашето спасение в най-глупавото и най-долното нещо – в труда. Всичко фино и тихо, което е разцъфнало от свободното време и своенравието на индивида, ще залинее; още в училището на сополанковците се втълпява, че полезността стои над всичко, че трябва с оглед на това да устроят живота си, нещо повече, че не бива да губят и минута за мечтание, че времето им трябва да бъде запълнено с усърдно чукане и блъскане, че никога не бива да се отделят от гъмжилото на мравуняка… след 250 години, когато социалната организация ще бъде проведена по най-блестящ начин, демонът на артиста ще бъде осмиван още на училищния чин…

Аз вярвам, че човешката раса върви към едно велико бъдеще. Вярвам в пришествието на мирни демокрации, на огромни, обединени работнически маси, които искат най-висшето и които ще го постигнат. Но аз знам, че из анонимното гъмжило никога няма да прозвучи болезнено стремителната строфа на някоя песен, а ако все пак отново прозвучи, няма да има кой да я разбере.“

Но стига ирония, защото ние знаем нещо друго: че всяко време само намира израз на своите чувства и че „анемониите и през април на 2361-та година няма да забравят да цъфнат“. 

Масите копнеят за изкуство и узряват за него, и ако тръбачът заявява, че „няма нищо по-ужасно от опитите на Шилеровия театър и другите популярни сцени, които сервират на работници-добряци изкуство срещу цената на една шкембе-чорба“ – то ние ще трябва да ударим барабана и да му втълпим, че недисциплинираните присмехулници във „Фауст“, които бил видял, отдавна вече спадат към изключенията. Вече. Благодарение на грижите на популярните сцени.

из „Интервю със себе си“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Човек обича и почита човека, докато още не е в състояние да го прецени – ТОМАС МАН