На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в него биват извадени наяве. Вероятно това е причината от цялата вихрушка в психоанализата, Карл Густав Юнг да е най-обичаният и най-четеният от масовия читател.

И това не е случайно – Юнг загърбва фройдиското любопитство към животинското в човека, толкова грозно и непоносимо за гледане от хората, и се обръща към духовната същност на човека.

Колкото повече Зигмунд Фройд, така отричан от всеки, който никога не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкова повече колегата му Юнг се опитва да намери възвишената част от човешкото същество.

Младият Юнг изразява конфликта си с Фройд по следния начин:

Фройд развива теорията си на базата на своите пациенти, преобладаващата част от които са млади жени от богати семейства във Виена, повечето от които омъжени за много по-възрастни мъже и най-важните им проблеми наистина имаха сексуален характер. Моите пациенти бяха почти изцяло възрастни хора, обикновено над 45 години; в техния случай играеха роля не толкова сексуалните проблеми, а по-скоро екзистенциалните проблеми за смисъла на живота и смъртта.

Убеден, че „сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот“, Фройд съсредоточава вниманието си в тази посока. Поне на пръв поглед.

Ако Фройд рови надълбоко, то Юнг „рови“ нависоко. И успява. Ако единият запраща душата на човека право в ада, като ни обяснява подробно как нагоните и инстинктите я управляват, то другият я вади от там, след което й дава възможност за спасение.

При внимателно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се обяснява и от самите думи на Юнг:

Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.

Въпреки това Зигмунд Фройд заявява:

Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че е болен.

Юнг изобщо не е съгласен:

Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.

Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.

Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение.

Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.

Има обаче един аспект, по отношение на който няма как и двамата да не са напълно единодушни – и това е склонността на човешкото същество към самозалъгване:

Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.

Масите никога не са познавали жаждата за истина. Те имат нужда от илюзии, без които не могат да живеят.казва Фройд

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. – допълва Юнг

В съгласие са и за значението на словосъчетанието „нормален човек“. Фройд смята, че:

Всеки нормален човек на практика е нормален само отчасти.

Юнг отива още по-далеч:

Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.

В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размисли на бащата на психоанализата:

Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.

Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.

По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава надълбоко и нашироко:

Какво би станало, ако открия, че най-окаяните просяци и най-наглите престъпници са вътре в мен и че съм принуден да прося милостиня от собствената си доброта; че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан, – тогава какво?

Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.

Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.

Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.

Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. Както казва Фауст:

Ако постигнем в този свят добро,

Измама и лъжа е вече по-доброто!

Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:

Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.

Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.

И с това Фройд се съгласява чрез твърдението си:

Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие самият в миналото. И единственият човек, от когото трябва да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият сега, в този момент.

В „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, Карл Густав Юнг в крайна сметка заключава:

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

Автор: Катерина Петрова
изображения: ©Jan Svankmajer