.
„Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна. Ако нещо ви се стори познато или съществуващо, то това е само защото авторът няма абсолютно никакво въображение.“
ДЕНЯТ
Днес е Денят!
Денят, в който се навършваха 20 години от Победата над Голямата пандемия. И двадесет години от въвеждането на Системата.
Но днес беше и Денят, чието идване повечето хора на планетата жадуваха от двадесет години. Денят на Революцията.
Съли се събуди с приповдигнато настроение. Той живееше за този ден. Всичко бе готово. Всичко бе планирано години, проверявано месеци наред и днес щеше да бъде последният ден на омразния режим, който мачкаше хората. А утре… Утре всички щяха да са свободни хора.
Но днес той щеше да тръгне за работа във фабриката за алуминиеви профили, в която работеше от 16-годишен, както всеки друг ден, но нямаше да отиде там. О, не! Днес щеше да е друго!
Съли влезе в кухнята, пусна тостера, наля олио в тигана,за да си изпържи яйца, и го включи.
– Съливан – извика майка му от съседната стая и се закашля, след което продължи – внимавай с тока, да не стоим на тъмно в края на месеца!
– Спокойно мамо, следя показанията, нали отпуснаха по 20 киловата повече заради изборите преди 4 седмици? Ти по-добре ли си днес?!
– Чувствам се по-добре от вчера.Мисля, че се оправям и скоро ще мога да започна работа.
Съли стисна устни. Знаеше, че майка му няма да започне работа. Не и докато Системата съществуваше. Откак стана тази авария в цеха за вафли и сладкиши, в който работеше, и ръката ѝ обгоря лошо, тя се влошаваше с всеки изминал ден. Кожата на ръката ѝ отдавна беше заздравяла, още на третия месец от болничния, но тя започна да кашля – често – да има проблеми с дишането, виеше ѝ се свят, а понякога вдигаше температура или направо имаше треска. Въпреки че ходеше редовно до медицинския пункт за наблюдение на състоянието и лечение, това като че ли само влошаваше нещата.
Съли бе слушал много конспиративни теории за това, че старите и болни хора биват „убивани“ от медиците, за да не тежат на здравната, социалната и пенсионната система, и като наблюдаваше това, което се случваше с майка му, и това, което вече знаеше за СИСТЕМАТА, бе склонен да повярва, макар като цяло да не вярваше в конспирации.
„Чак такива изверги не може да са“ – беше казвал той неведнъж.
Докато нагъваше яйцата, той пак погледна към електромера. Всичко беше наред, имаха още доста лимит, макар че от утре нямаше да има лимит.
Ех… Утре! Свобода!
Лимитът на електричеството бе създаден за тяхно добро, както се опитваха да му обясняват. Както и всички други лимитни „мерки“. Лимитът за ползването на електричество се определяше от дохода на домакинството. Същото важеше и за водата, и за продуктите, които купуваха от единствения магазин, в който имаха право да пазаруват „червените“ в техния квартал – „Кауфланд“. Същото важеше и за глупавите приложения с балончета и цветенца за отдих и развлечение, които можеше – и трябваше, поне по две на месец –да купуват от „Гугъл Стор“, и за дрехите, електрониката и безсмислените джунджурии, купувани от „Амазон“. А всичко, което ползваха или купуваха, се записваше на едни огромни сървъри, скрити някъде.
Затова и вчера, когато си беше сложил в кошницата един килограм свинско месо, не можа да си го купи.Въпреки че не си бе изчерпил лимита, който имаше като „червен“, от килограм и половина свинско месо на месец (което се числеше към вредните храни),Електронната система показваше, че не е ял достатъчно питателна храна и касиерката предложи да го замени с 350 грама зърнена закуска на „Нестле“ на същата стойност:
– Питателна, вкусна и богата на минерали и витамини храна, всичко от което един здрав организъм се нуждае! – бе изчуруликала заучената фраза тя и бе продължила – А системата показва също, че този месец не сте закупили достатъчно продукти от тази компания… Ако закупите две кутии зърнени закуски на „Нестле“, ще покриете минималния си лимит, и ще може да се възползвате от промоцията на компанията – бутилка минерална вода от 300 мл. на половин цена.
„Гадна СИСТЕМА! – си бе помислил си Съли. – Система за подчинение и контрол.“
И бе добавил гласно:
– Не, благодаря! Стига ми, че плащам на тези от „Нестле“ водата и канализацията у нас…
А Електронната система на „Гугъл“ се рекламираше всеки ден и навсякъде като най-доброто нещо, случвало се на човечеството.
С помощта на най-новия ИИ, чрез събираните от 50 години насам данни, огромните сървъри изчисляваха какви са минималните нужди от електричество, храна, вода, отопление, транспорт, почивка и разпределяха процентно доходите на домакинството, за да стигат за всичко.
Колкото повече получаваше един човек, толкова повече странични неща можеше да си позволи – стига да са в кошницата на неговата каста.
„Електронната система предпазваот фалит, глад, недостиг на питателна храна, отопление вода, интернет, телевизия, всеки един член от обществото.“ Това гласяха рекламите.
И според рекламите нямаше член на която и да било каста, който да получава по-малко от минималното необходимо за един „достоен живот“ в постпандемичния свят – дори болните, старите и безработните, които бяха на ваучери.
Електронната система „знаеше“ и определяше ползването. Без риск за физическото оцеляване на хората, които не могат да си направят сметката. А според Правителствата това бяха всички хора.
„Робство!– помисли Съливан и злобно се изплю на тротоара пред входа на блока си. – Защо работя и изкарвам кредити, след като една тъпа машина ще ми казва как да ги харча?! И защо трябва да изхарча всичко, което съм изкарал през месеца?! Защо тъпата машина, на първо число, ми изпраща „подаръци“ от Амазон, купени с остатъка от моите кредити за предния месец, и пак започвам от нула, а на следващия месец в последната седмица имам режим на потреблението на електричество, защото нямало да ми стигнат парите да платя?!“
– РОБСТВО!!! Този път извика Съли на глас и ритна един празен кен от „Кока Кола“– единствената газирана напитка, която можеше и трябваше да си купуват всички „червени“ в единствения магазин, до който имаха кастов достъп.
Вече се бе облякъл и излязъл на път за ПОСЛЕДНИЯ си работен ден за корпорациите и техните политици, създали Системата. Като се сети за това, се поразведри отново и се усмихна.
Съли доскоро не знаеше пълния смисъл на думата „робство“, защото бе ходил на училище само 3 години и то на онлайн обучение – по времето на Голямата пандемия, която беше причина за мерките, а след това и за Системата. Когато избухна Голямата пандемия, той беше едва на 6 години.
Достъпът до информация за „червените“ беше три платени телевизионни канала – един новинарски, по който имаше и студийни предавания за политика, икономика и пропаганда, един с мелодраматични сериали, реалитита и пропаганда, и един с реклами и пропагандни реклами. Думата пропаганда доскоро също отсъстваше от неговия речник.
Когато хората се прибираха от работа, смарт телевизорите се включваха и всеки човек трябваше да гледа по един час от всеки от трите канала. Дори когато някой имаше ограничителен режим на електричеството, заради надхвърлени лимити, телевизорът не можеше да се изключи, но навърташе на електромера.
Същото бе и с интернета. Достъпът на „червените“ се заключаваше до две „социални“ мрежи, в които всеки трябваше да прекарва поне по половин час. Да качва от две до пет снимки на ден, едната задължително селфи, другите примерно на храна, залез, интересно камъче на пътя и т.н., и да пише по един статус колко е хубав светът, гарниран най-малко с щастливо емотиконче.
Ако някой напишеше гневен или тъжен статус, задължително трябваше да се яви при личния си психолог, за да му се окаже помощ. Ако човек не публикуваше снимки или статуси, трябваше да се яви при личния си социален асистент, за да му се окаже помощ. И в двата варианта това означаваше пропуснат работен ден – по-малко кредити и разход – заплащането на времето на психолога или на социалния асистент.
А за системни такива „нарушения“ можеше да се стигне до понижаване в каста или още по-лошо при „червените“ – отнемане на кастови права чрез премахване на гривната и изгонване при безкастовите. Така че всички качваха снимки и бяха много щастливи в социалните мрежи. А той и майка му бяха от „червените гривни“ – най-ниската каста, работническата.
Кастовата система бе второто най-велико постижение на политическата класа (след Електронната система), стартирала като антипандемична мярка през Голямата пандемия и развита до сегашния ѝ вид няколко години по късно.
Когато дошла Пандемията, политиците първо направили „коридори“ за пазаруване в магазините и аптеките по възраст. След това по месторабота и местоживеене; преустановили пътуванията между държави, области, общини, с изключение, разбира се, за хората, които имали неотложна работа, и за политиците; въвели електронното обучение, насърчили електронното пазаруване и така прекъснали разпространението на заразата. За няколко години победили Пандемията. Но не и без всеотдайното и безкористно участие на големите компании и корпорации, които, жертвайки собствените си печалби, оборудвали персонала си в търговските и производствени мощности с най-висок клас защитни облекла и взели всички необходими мерки за дезинфекция и предпазване от заразяване. Това им струвало много, но в името на човечеството те били рамо до рамо с политиците.
Малките магазини и производители нямали финансовия ресурс да вземат същите мерки или не искали – не постъпили отговорно, въпреки огромната финансова помощ от правителствата за тях, и поетапно фалирали или били затворени за неспазване на изискванията. На базата на тези мерки и като превенция за появата на нови пандемии били създадени кастите.
И за всички тези постижения и героизми на политиците и корпорациите по времето на Голямата пандемия се разказва на всеки 30 минути по всички телевизионни канали иинтернет приложения, в 30-секундни образователни клипове и по огромни билбордове.В магазините се продаваха дори комикси и пластмасови фигурки на Супергероите, победили Пандемията преди 20 години.
„Дали тези пропагандни клипове се излъчват и по каналите за „виолетовите“?“ – замисли се Съли, докато крачеше към автобусната спирка, докато минаваше покрай един билборд на „Кауфланд“ – техния кастов магазин, на който билборд бе изобразено как касиер с химическо наметало и противогаз с едната ръка подава кутия с бонбони на малко момиченце с маска на устата, а в другата държи пулверизатор с надпис „дезинфектант“. А над момиченцето имаше „балон“ с реплика „БЛАГОДАРЯ, ЧЕ СЕ ЖЕРТВАХТЕ ЗА НАС! ВИЕ СТЕ ИСТИНСКИ ГЕРОИ!“.
Кастовата система бе измислена по цвят. Цветът на гривните, които всички носеха. Тези гривни бяха едновременно медицинско, банково, локационно устройство, пропуск и комуникатор – за тяхната каста еднопосочен, можеха само да получават заповеди.
Мереха температура, кръвно, пулс и други медицински показатели, показваха местоположение, съдържаха информация за човека. Там бяха и наличните кредити, с които се пазаруваше. Гривните даваха право на достъп до магазини, квартали, работното място и т.н. Всички данни се събираха и управляваха от Електронната система.
Интересното за цветовете на гривните, определящи към коя каста принадлежи даденият човек, бе че бяха в цветовете на дъгата.
Шест цвята –шест касти.
Най-ниско, с най-тежката и груба работа, с най-малкото заплащане и с най-ниските нива на достъп бяха „червените“ – работническата каста. Те имаха право само на три канала телевизия, две социални мрежи и един единствен магазин за хранителни стоки. Нямаха право да напускат квартала, в който живееха и работеха. Нямаше как да преминат контролните пунктове на улиците, свързващи кварталите.
„Оранжевите“ имаха право да се движат в рамките на града, имаха два магазина и можеха да се хранят на крак в „Макдоналдс“, а и вечерният час за тях бе с един час по-късно от този на „червените“.
„Жълтите“ пътуваха в рамките на общината и можеха да посещават питейни заведения и ресторанти и нямаха вечерен час.
„Виолетовите“ нямаха никакви ограничения. Съливан не бе виждал „виолетов“ на живо. Те бяха ЕЛИТЪТ. Политиците, най-висшите служители в администрацията и най-богатите хора на Земята. Те можеха да ходят където си искат, когато си искат.
Предисторията на цветовете била борбата за свобода на „различните“ преди пандемията. Някакви хора, които искали равни права с останалите, развявали знамена с цветовете на дъгата. И сега:
„Цветовете на гривните са символ на постигнатото РАВЕНСТВО И СВОБОДА!“ гласеше рекламата.
Доколкото бе чувал Съли, преди Пандемията много от политиците и високопоставените членове на тогавашното общество (отговарящи на сегашните „виолетови“) били от „различните“…
„За какво са се борили тогава? За какви повече права?“– помисли си Съли и изпръхтя пренебрежително.
Наближавайки спирката за автобуса, Съливан видя, че Мери и Джонс вече са там. Като го видяха, Джонс кимна едва доловимо, а Мери грейна със своята незабравима лъчезарна усмивка и отдалече извика:
– Привет, Сълиииии!
Те бяха двамата му най-добри приятели. Работеха в една смяна в завода. Пътуваха всеки ден заедно за работа.С Джонс бяха екип в цеха. Той бе с 2 години по-голям от Съли, тих и спокоен човек, на когото можеш винаги да разчиташ. Джонс бе обучил Съли на работата, когато постъпи. Бяха се сприятелили и вече 14 години бяха първи приятели.
Мери работеше в спедицията; с някакви документи се разхождаше постоянно. Беше по-млада от тях и бе постъпила много след тях. Тя беше „оранжева“, имаше някакво образование, но не гледаше на Съли и Джонс като на по-долна каста, както правеха повечето „оранжеви“. Всъщност това, което хората от двете най-нисши касти мразеха повече от Системата, бе хората от другата каста.
А Мери беше лъчезарно, весело и красиво момиче. Често купуваше сладкиши за „оранжеви“ от „Лидъл“, до който „червените“ нямаха достъп, и ги поделяше с тях. Това можеше да ѝ донесе проблеми, но тя не се страхуваше. Дори понякога им показваше на таблета си разни резултати от търсене на различни думи в „Гугъл“. Като „оранжева“, тя имаше търсачка „Гугъл“, макар с ограничено показване на резултати. Беше смело и понякога безразсъдно момиче, но винаги беше усмихната и за разлика от Джонс, беше доста приказлива и много често се шегуваше. Беше много приятна компания.
Съли я харесваше и като приятел, и като жена. И понякога му ставаше много тъжно, че не може да има нещо повече с нея. Кастовата система го забраняваше. Междукастовите връзки не бяха позволени. Разбира се, имаше вариант за такива връзки – ако някой се откаже от кастата си и „слезе“ до кастата на партньора. Това се случваше много, много рядко и Съли знаеше, че Мери не би го направила.
Нямаше никакъв начин някой да се „издигне“ в каста. Поне такива бяха правилата на Кастовата система. Чуваше се от време на време, че някой е бил „повишен“, но това бяха само слухове. Откакто съществуваше Кастовата система, където си поставен в началото, там си и оставаш. Можеш да имаш партньор само от същата каста, защото смесване на кастите би довело до множество други проблеми. Разделението на магазините, местата за достъп, телевизионните канали, различният достъп в интернет, различното образование и заплащане – всичко това бяха административни пречки за съжителството на двама от различни касти. А децата, родени след въвеждане на Кастовата система, вземаха цвета на родителите си. С други думи кастовата принадлежност се предаваше наследствено.
Висшите политици които бяха само и единствено от „виолетовата“ каста, публично определяха това като неправилно и несправедливо и често говореха в телевизионни предавания, че трябва да съществува механизъм за „издигане“ в каста. Но за огромно тяхно съжаление, засега нямало работещ механизъм, който да направи това възможно. Но те, както много често казваха по медиите:
„Работим денонощно за откриването на решение на този проблем за всички нас и нашето общество, който проблем или по скоро липсата на решението му дълбоко ни натъжава (някои дори се разплакваха в ефир).И е много важно да се премахне тази единствена и последна несправедливост в нашият щастлив и сигурен свят.“
Най-силно и много се говореше за това преди избори. Всеки от кандидатите обещаваше, че в рамките на неговият мандат ще реши проблема с кастовото „израстване“ и ще постигне един по-справедлив свят. И вече 20 години това решение не бе намерено.
А последните избори бяха точно преди месец. По повод изборите всички касти получиха допълнително лимити за електричество, интернет и телевизия.
Във всяка държава се избираха пряко 30 човека от „виолетовата“ каста, които бяха едновременно законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Наричаха се Правителство. Те назначаваха висшата администрация от „виолетовата“ каста. Това бяха председатели на агенции, комисии, дирекции икомитети, както и посланици, съдии и прокурори. Те от своя страна назначаваха свои заместници, експерти, кметове от „синята“ каста и т.н.
Много често се случваше, след като някой човек е бил в правителството, след следващите избори, ако не е отново в него, да бъде назначен на административна длъжност. А на следващите отново да е в правителството. В крайна сметка, в управлението бяха само едни и същи хора, но друг начин нямаше, защото хората от „виолетовата“ каста бяха много малко и това се налагаше от само себе си, твърдяха експертите по Етика и Свободен избор.
Собствениците на няколкото големи световни корпорации, които притежаваха всички банки, заводи, търговски центрове и магазини, медии, интернет магазини, земя, природни ресурси, фармация, електричество и вода – които бяха „виолетови“ – никога не участваха като кандидати в нито една държава.
Имаше слух, че те даже не са „виолетови“, а имат бели или черни гривни и са отделна каста, която стои над „виолетовите“, и им казва какво да правят. Но това бяха само теории на конспирациите, защото и малките деца знаеха, че кастите са само ШЕСТ.
А днес беше ДЕНЯТ!
Неслучайно бе избран този ден за Революцията. Това беше последният ден от управлението на старото правителство. А утре новото правителство трябваше да встъпи в длъжност.
„Ще има да чакат“ – каза си Съли и се усмихна, потънал в размисли за политическата и кастовата система и какво трябва да се промени от утре.
Вече беше стигнал до спирката, където бяха Мери и Джонс, както и няколко други човека от техният завод, които отиваха на работа.
– Привет, приятели – каза Съли и подаде лакът.
След като тримата си чукнаха лактите – поздрав, останал като официален от времето на Голямата пандемия, Съли се наведе към тях и тихо прошепна:
– Готови ли сте?!
Джонс кимна, както обикновено. Той не говореше твърде, докато Мери възторжено почти извика:
–О, дааааа!
– По-тихо! – просъска Джонс. – Внимавайте, още сме с гривните, а и има много хора…
– Няма проблем, Джони – изкиска се Мери и продължи на висок глас – Повечето от хората на спирката съм ги виждала на революционните комитети. Всички са с нас. Ще бъдем хиляди, ще видиш! Нали така?! – каза още по високо Мери и се обърна към хората на спирката.Някои от тях кимнаха в знак на съгласие, други вдигнаха палец пред гърдите (знакът на Съпротивата).
– Ето виждаш ли?! – обърна се тя към Джонс отново с грееща усмивка. – Тук сме си само наши.
– Добре, добре, но засега да не привличаме внимание, може да има доносници – каза Джонс.
След малко дойде електрическият автобус на „Тесла“. От няколко години всички стари автобуси бяха заменени с електрически, с което таксата за общественият транспорта стана двойна, но това беше цената, която всеки член на обществото трябваше да плати за Здравето на Планетата и Чистотата на Природата.
По цялата дължина на автобуса имаше огромен надпис „ЛИДЪЛ – С ГРИЖА И СИГУРНОСТ ЗА ХОРАТА!“. А на всяка врата бе изобразен Лидълмен – огромен мускулест мъж с наметало, противогаз и огромен щит, зад който скрити надничаха деца с маски. На щита имаше надпис, който гласеше „АЗ ПОБЕДИХ ПАНДЕМИЯТА“. Рисунката бе направена така, че когато вратите се отворят, сякаш се отваряше щитът и хората влизаха; при затваряне сякаш се скриваха зад големия щит.
Хората се качиха в автобуса и той потегли. Съли се загледа в информационния монитор, който висеше от тавана за кабинката на шофьора. Вървеше реклама на „Амазон“:
„…остават само няколко часа до края на промоцията. Единствено от„Амазон“. Купете комплекта от 10 героя от Голямата пандемия с 30% отстъпка. Най-добрият подарък за вашите деца за Световния празник на Победата…“
Показаха една по една 10-те пластмасовите играчки: Лидълмен с червеното наметало, Кауфланд – Пазителят, Нестлебой, двата трансформърса – червеният камион на „Кока Кола“ и синият камион на „Метро“, Суперсистър – медицинската сестра със супер сили и лого на СЗО – героинята от първа линия, Голдмънсакс – златният герой, който в комиксите раздаваше пари на бедните, Гугълбрейн, спортната кола трансформър на „Тесла“ – защитника на Земята и покорител на Марс – и Робогард на Майкрософт. „…доставка в рамките на 2 часа до всяка точка в Свободния свят.“
Съли си спомни, че като дете искаше да има супергероинята на „Амазон“ Амазонката, но това не беше по дохода на майка му.
Амазонката представляваше 60 сантиметрова, секси женска фигура с 6 ръце, 4 от които можеха да се отделят и ставаха на радиоуправляеми малки дронове.
Тя не носеше маска, противогаз или защитно облекло, защото бе робот и не можеше да се зарази.
Колко наивен е бил…
„Възползвай се бързо! Купи комплекта „Герои“ за себе си и за една по-силна СИСТЕМА – НОВАТА ЕРА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.“
–За Системата значи… –отрони Съли.
Точно в този момент по информационния монитор започна излъчването и един от лозунгите на Системата:
„Свят без насилие, свят без престъпност, свят без болести, свят без войни. Свят, в който всеки е щастлив и безгрижен. Свят, в който Правителствата и Корпорациите мислят и работят само и единствено за добруването, благоденствието, щастието, живота и свободата на хората“.
С такива лозунги започваше всяко предаване и реклама по телевизиите. Или се появяваха при включване на всяко интернет приложение.
– Лицемери – полугласно промълви Мери, която също гледаше към монитора.
Значението на думи като донос, робство, пропаганда, лицемерие и други Съли бе научил в последните месеци на събранията на Съпротивата.
А планът на Съпротивата бе днес да бъде РЕВОЛЮЦИЯТА. От една страна, защото днес бе последният ден на досегашните правителства във всички държави, от друга днес се навършваха 20 години от победата над Пандемията и 20 години от въвеждане на Системата – така се наричаше обединението на Електронната и Кастовата система – и бяха предвидени пищни тържества, започващи в 20 часа и 20 минути във всяко едно населено място в Свободния свят – както наричаха всички територии, затворени между мрежите и бетонните стени.
20:20 имаше и друга символика. Това беше началната година на Голямата пандемия– 2020. И на тази дата в 20 часа и 20 минути всяка година честваха победата над нея. А днес беше юбилейната 20-та година.
Това беше и часът за старт на Революцията.
Както бе чувал Съли на тайните събрания, този план няма как да не успее. Бе изготвян години и щателно проверяван с месеци и години. Лидерите уверяваха, че най-малко 70% от световното население ще се включи в този план. А това бяха 6 милиарда човека. Щяха много бързо да пометат „виолетовите“ и тази част от „сините“, които не са с тях или не се предадат веднага. И щяха да съборят Системата.
Съли се бе включил в Съпротивата преди около 5 месеца, месец след злополуката с майка му.
Дотогава тя никога не говореше за Голямата пандемия, която хората бяха преживяли благодарение на Правителствата и корпорациите по целия свят. Но след като ръката ѝ изгоря и взе да се влошава общото ѝ състояние, според нея най-вероятно от медикаментите, които трябваше да използва за лечението, тя разказа на Съли страшни неща.
Разказа му, че нищо от това, което рекламират и говорят по медиите за Голямата пандемия, не е вярно. Дори казваше, че пандемия преди 25 години не е имало, а само някаква малко по-опасна болест, която засягала предимно възрастни хора с множество други заболявания и че тя, майка му, била безсимптомно болна от тази болест и разбрала, че е „болна“ от някакъв тест, който правили на всички.
Но политиците, назначени от корпорациите, използвали тази болест и заниженото качество на здравеопазването като претекст за ограничаване на правата на хората, а самите корпорации – за генериране на огромни печалби и унищожаване на конкуренцията в лицето на по-малките фирми и компании. И се е стигнало и до създаването на кастите, които са система за контрол и експлоатация.
– Един голям концлагер е тази система – бе казала тя.
В началото Съли си мислеше, че майка му си фантазира заради случая с ръката и заради това, че скоро нямаше да може да работи, или че това са халюцинации от медикаментите. Дори се уплаши тогава, защото за разпространението на такива лъжи за Истинската история можеше да ти отнемат гривната и да те пратят при безкастовите.
Неговите спомени за пандемията бяха размити, но положението не беше кой знае колко по-различно от сегашното. Не можеше да излиза да играе в парка и стоеше пред един компютър, от който някакви възрастни хора се опитваха да го научат да чете, пише и смята. И така 4 години. Единственото, което помнеше със сигурност беше, че тогава навсякъде трябваше да ходи с маска на устата.
След което дойде Победата над Пандемията. Премахнаха маските и на тяхно място се появиха гривните за кастова принадлежност. Но когато започна да се замисля, все повече всичко това, което разказваше майка му, изглеждаше реално и възможно.
Месец по-късно той се бе свързал със Съпротивата. По-точно свърза го Мери. Въпреки че беше с 6 години по-малка от него и беше „оранжева“, тя бе член на съпротивата от 2 години.
Логично най-много от хората в Съпротивата бяха „червените“. Те бяха най-експлоатираната и най-безправната каста. Много от тях бяха над 50-годишни и добре помнеха Голямата пандемия. Разказите им за Пандемията на тайните съвещания съвпадаха с разказите на майка му. Тогава той взе решение, че ако трябва, ще умре, но ще се бори до последно за събарянето на Системата.
Един ден тайното събрание го води човек с наметало, чието лице не виждаха. Говори много умно и точно за всичко, което предстоеше. За плана, за ролята на всеки един човек, за саможертвата, за бъдещето… Накрая на събранието той се ръкува с всеки от присъстващите. Ръкуването било официалният поздрав преди Голямата пандемия. След това било заменено с чукването на лакти.
Докато се ръкуваше, всички видяха зелената му гривна. Съли беше останал с отворени уста. Единственият човек с жълта гривна, който познаваше, беше управителят на завода, в който работеше. И „познаваше“ не беше точната дума. Просто го беше мяркал зад стъклата на кабинета му. А този… Този беше една каста по-високо. „Зеленият“ бе казал, че в Съпротивата има полицаи, военни, лекари, инженери; има „сини“, дори няколко „виолетови“. Което за Съли бе истинска новина. Новина, която според него „обричаше“ на успех цялото начинание. „Щом има помощ от „горе“, всичко е решено“ – помисли си тогава Съли.
Автобусът наближи тяхната спирка пред портала на завода, в който работеха. Сега трябваше да слязат, да се чекират с гривните си на портала, да влязат в двора на завода, а след това да отидат до стената на западния край, да влязат в специално прокопания от Съпротивата тунел и да излязат в дивите земи. Земите, в които живееха безкастовите. Оттам щеше да започне Революцията.
В гори, неплодородни полета или изоставени селища по целия свят живееха безкастовите. Те бяха принудени да си произвеждат всичко сами. Нямаха здравна система, нямаха работа, не получаваха кредити. „Нямаха нищо… освен свободата си“ – помисли Съливан.
Всеки, който си махнеше умишлено гривната или правеше системни нарушения на мерките и законите, ставаше безкастов и биваше прогонван от така наречения Свободен свят.
Преди да влязат в тунела, всички трябваше да си махнат и изхвърлят гривните, за да не ги проследят.
– След малко ставаме безкастови – прошушна Джонс.
–Какво от това? – каза Съли.–След няколко часа няма да има касти.
Точно преди автобусът да спре на спирката, Мери се притисна в него и му прошепна:
–Знаеш ли, искам да видя морето! – след което се усмихна широко.
– Ще го видиш! Обещавам! – каза Съли и я хвана за ръка кавалерски да ѝ помогне да слезе от автобуса.
Няколко минути след като преминаха през пункта на портала и се отбелязаха, че са влезли, както всеки ден, Съли, Мери, Джонс и още трима човека от техния завод бяха до стената на западния край в двора на завода.
– Сега накъде? – попита Мери.
– Ще вървим по стената до прохода – отговори и Джонс и се обърна към единия от тримата техни колеги. – Марк, ти остани тук и изчакай следващата група. Трябва да се придвижваме на малки групи, за да не се усетят в управлението.
– Добре – каза Марк, като нахлупи качулката работното си яке и седна до стената.
Стената беше висока около 7 метра. А в най-горната си част имаше навита бодлива тел. Не бе възможно да се прескочи, не и без стълби и въжета. Такава стена обграждаше целия им град.
– Като в концлагер от миналия век… – продума Тревор.
Той беше на 60 години, но все още здрав и работоспособен. Бил на 35 години, когато дошла Голямата пандемия. Тревор нямаше роднини и бе един от най-пламенните членове на Съпротивата в революционните групи в техния град.
Имаше закон на Системата за историята. Никой от живелите преди Пандемията нямаше право да говори за тези години. Единственото, което можеше да казват по-възрастните на по-младите, бе че преди Системата е било много лошо, хората са умирали от болести, глад и войни. Нарушителите на този закон се лишаваха от кастови права. А не беше никак трудно да се следи съблюдаването на този закон. Смарт устройствата на „Майкрософт“, „Гугъл“ и „Епъл“ имаха вградени камери и микрофони, които записваха всичко, дори да изглеждаше, че не са включени.
А съвсем скоро Съли и неговите приятели от съпротивата трябваше да се отърват таблетите си, както и от кастовите гривни, за да не бъде определена локацията им.
След десетина минути ходене покрай стената стигнаха до една изоставена дървена барака и влязоха вътре.
Там ги чакаше едър мъж, с голямо, черно, парцаливо наметало, което бе сложил на главата си и покриваше цялото му тяло. Брадясалото му лице едва се виждаше. Приличаше на безкастов.
В едната си ръка държеше клещи.
– Давайте гривните, приятели – каза ведро домакинът. – Няма да ви трябват повече в Свободния свят.
– Нашите ги свалихме още след портала – каза Джонс, като посочи петия човек с тях. Младо момче, на не повече от 20 години.
Младежът се усмихна и кимна в знак на съгласие.
– Добре, добре – каза човекът с черното наметало. – Другите.
Съли, Мери и Тревор подадоха ръце. С ловко и премерено движение, мъжът отряза гривните им и ги хвърли в една оловна кутия.
– Хвърлете там и таблетите!– изкомандва той, те изпълниха.
– Как се чувствате като Свободни хора? – попита мъжът.
– Идеално, великолепно! – изчурулика Мери.
– Добре, добре, да не губим време. Последвайте ме! – каза техният водач, докато вдигаше една дървена скара на пода, под която се разкри ръчно изкопан тесен тунел, в който скочи без забавяне.
Петимата членове на Съпротивата го последваха. След като излязоха от другата страна на стената, мъжът с наметалото каза:
– Оттук насетне ще вървите плътно след мен. Ограничавайте разговорите си, както и не се отклонявайте нито на метър настрани. Навсякъде по граничните зони кръжат дронове на „Гугъл“. Не искаме да ни засекат, преди да е започнала Революцията. Ако ви кажа – спирате, клякате, залягате, пълзите. Ясно?!
– Ясно – каза Съли. – Но…
– Какво? – попита мъжът.
– Просто се чудя, не сме ли много малко, не трябваше ли стотици, хиляди хора да се включат. Нали така се говореше на тайните събрания…?
– Ти за това не мисли, момче, не може на тълпи. Не искаме всичко да пропадне заради прибързани действия. Всичко е координирано и проиграно. Този план се изготвя с години. А как, защо, кога, знаят само лидерите на Революцията. Ние изпълняваме. Всеки има своя роля. Моята е да ви преведа до Базата. Там ще ви обяснят повече. Ще ви дадат оръжия, бронежилетки, инструкции. Ще ви причислят към отряди. Всеки ще получи задание. Хм… – изсумтя водачът им – Предполагам не мислите, че революция се прави без кръв. Ще има жертви. Много жертви. И от двете страни. Планът е нашите да са много по малко. И се надявам вие да сте готови за това. Ако трябва, ще се умира, младежо. Но ти го знаеш. Щом си тук…
– Разбира се, че го знам – смело каза Съли. – Готов съм да дам живота си за премахване на Системата и ако трябва, ще го дам още сега!
– Отлично – каза водачът. – Да тръгваме. ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА!
– ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА! – казаха в хор петимата и последваха мъжа с черното наметало.
След около два часа вървене, залягане и пълзене през обгорена и неплодородна пустош, достигнаха гората. Повечето дървета бяха изсъхнали. Беше грозно, сиво и тъжно.
– Какво е станало с тази гора? – попита Мери.
– „Монсанто“! „Монсанто“ е станало. Същото, което е станало и с полето, с водите, с животните… – отговори мрачно водачът им, изплю се и продължи. – Аз ви оставям тук и отивам за следващата група на север от града. Вие продължете направо през гората и ще стигнете базата. Над гората дроновете не летят.
– Как ще разберем, че сме стигнали? – попита Съли.
– Ще разберете… – каза мъжът и бързо закрачи обратно.
– Добре – каза Мери и се усмихна както винаги. – Да продължаваме.
Вървяха колкото се може по-безшумно, въпреки че водачът им бе казал, че дронове няма. Не след дълго чуха човешки гласове.Тръгнаха към гласовете, но внимателно и тихо. Гласовете бяха на други членове на Съпротивата. Петнадесетина човека стояха около едно голямо изсъхнало дърво, което бе на открито място. Около него нямаше други дървета. Съли и приятелите му се приближиха. Другите ги поздравиха със знака на Съпротивата и те отговориха по същия начин.
– Какво става? – попита Съли. – Това ли е базата?
– Не, не е това – отговори едър мъж, които седеше облегнат на дървото, обгърнат с дрипаво наметало като това на техния водач. В ръцете си държеше пушка. Истинска пушка. Съли за първи път виждаше оръжие на живо.
– Чакаме още две групи и тръгваме към базата – каза човекът с пушката. – А ето, едната група пристига.
Беше група от четирима човека. Две жени и двама мъже. По начина, по който говореха и се държаха, изглежда бяха семейства.
„Дали имат деца? – замисли се Съли – ако имат, това са истински герои…“.
Не след дълго дойде последната група – състоеше се от трима.
– Все си мисля, че липсва масовост – каза Мери.
– Да… Очаквах да сме много повече – отговори и Съли. – Но сигурно повечето са в Базата.
– Така. Готови сме! – каза мъжът с пушката и се изправи. – Да тръгваме.
Като каза това, той извади от страничния джоб на раницата си някаква джаджа и натисна бутон на нея. Джаджата изпищя кратко.
Докато насядалите хора ставаха от земята, от гората започнаха да излизат някакви мъже и да вървят към тях. Бяха облечени в черни, сиви или кафяви, дълги шлифери. На главите си имаха кожени шапки в същия цвят. Съли се загледа в тях. Мери също.
– И при Съпротивата ли има касти? – шеговито попита Мери.
– Какво имаш предвид? – отвърна Съли.
– Цветът на дрехите им.
– Хм… По-скоро… не знам Мери. Но ми се струва, че тук става нещо нередно.
– Какво имаш предвид? – този път притеснено попита Мери и го погледна.
Съли следеше с поглед човека с пушката, който вървеше към една група от мъже с черни шлифери. Като ги наближи, забърза ход, а когато стигна до тях, те спряха. Размениха някакви реплики, които Съли не можеше да чуе и човекът с пушката продължи към гората, а мъжете с шлиферите се затичаха към събралите се около 30 човека около дървото.
– Бягайте! Това е капан! – извика Съли, хвана Мери за ръка и я повлече към гората, като гледаше къде е най-тънък обръчът от „шлифери“, които наизскачаха от всички страни на поляната.
Мъжете със шлиферите бяха извадили палки и се врязаха в членовете на Съпротивата. Хората крещяха и се опитваха да бягат, за да се скрият в гората, но попадаха под ударите на палките на „шлиферите“. Бяха събаряни на земята с удари и ръцете им бяха закопчавани с белезници зад гърба. По двама „шлифера“ оставаха да затискат всеки заловен.
Съли дърпаше Мери за ръка и тичаше. След тях тичаха поне 7 – 8 „шлифера“, а между тях и гората имаше само двама, които се опитваха да им попречат пътя с тела и палки. В този момент Мери се препъна и падна. Съли изтърва ръката ѝ. Продължи от инерцията още няколко метра и спря. Обърна се, решил да се върне за нея, само за да види как три „шлифера“ връхлетяха падналото момиче с ритници и удари с палки. Тя крещеше за помощ. Докато тежък удар в главата ѝ с палка не секна писъците ѝ. Сили се обърна към гората и наближаващите го два „шлифера“. Затича се към тях. Единият замахна с палка по посока главата на Съли. Но той успя да избегне частично удара, който попадна в лявото му рамо, а с дясното рамо напред Съли стовари като таран цялата си тежест върху другия шлифер и го събори на земята. Докато се изправяше, Съливан заби лакът в окото на падналия „шлифер“, който започна да крещи от болка.
Съли се затича отново към гората. Обърна се за миг и видя, че не го преследват повече. „Шлиферите“ вече влачеха някои от хванатите хора по земята в посока противоположна на тази, в която бягаше.
Видя как два „шлифера“ влачеха Джонс за двете ръце, главата му бе окървавена, но той бе в съзнание и крещеше нещо. Шлиферите спряха да го влачат и единия дръпна ръкава му към лакътя. На китката му стоеше червената кастова гривна, която той каза, че е махнал. Шлиферите го пуснаха, Джон се изправи, бръкна в джоба си и им подаде някаква хартийка. Единият погледна хартийката и посочи към гората с ръка. Джонс бавно тръгна в тази посока, като притискаше окървавената си глава с длан.
– ПРЕДАТЕЛ! – изруга Съли.– Нещастник! Беше ми като по-голям брат… – и хукна отново към гората.
Точно когато навлезе навътре и реши, че е отървал кожата поне за сега, срещу него изскочиха десетина дула на автоматични оръжия, а зад дулата имаше мъже във военни униформи. Съли замръзна на място и бавно си вдигна ръцете.
„Свърши се…“ помисли той, точно преди удара от приклад в тила му, който го прати в безсъзнание.
Съливан бавно идваше в съзнание. Първото, което усети, бе силната болка в главата и най-вече в задната част на тила си. След това започна да чува някакъв глас. Някой му говореше. Не. Не говореше на него. По скоро държеше реч. Пламенна и патетична реч.
–…незачитащи свободата. Хора, които десетилетия наред крадяха от нашия труд, от нашата природа, от нашия живот. Не! Не, хора! Нечовеци! Мерзки, долни, злобни и алчни същества – зверове, интересуващи се само от собственото си благоденствие, просперитет и живот… – говореше гласът.
„Дали все пак не сме победили?“ запита се Съли, докато съзнанието му се поясняваше, и бавно отвори очи.
Първото, което видя, бе огромно празно пространство, запълнено с хора, някои със знамена, а около пространството имаше високи модерни сгради. Съли разпозна къде се намира. Бе идвал на този площад три пъти като дете през първата и втората година от Голямата пандемия. Тогава площадът бе пълен с бели палатки и тук се извършваше задължителната ваксинация, която правеха на всички по онова време. След това дойде Кастовата система и той като „червен“ от краен квартал вечене можеше да идва тук. Макар високите модерни сгради да бяха повече от преди, той много добре разпозна мястото.
– Това е центърът на града! – опита да извика Съли, но нещо попречи на гласа му.
Заради болката в тила чак сега усети, че нещо стягаше врата му. Започна да усеща и болка, и изтръпване в китките. Понечи да освободи врата си с ръце, но не можа да ги мръдне. В този момент разбра, че те са вързани зад гърба му. Изпита силен пристъп на паника. Опита се да крещи за помощ, доколкото позволяваше въжето на врата му.Хората от тълпата, които стояха най-близо до него, се смееха, някои го сочеха с пръст, други се опитваха да го наплюят.
Съли спря да крещи и се огледа около себе си. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите от страх. Стоеше на нещо като импровизирана дървена сцена, издигаща се на около метър и половина над хората. После се огледа настрани.
За миг от гледката му причерня и бе на косъм да изгуби съзнание отново. На мястото на белите палатки от детският му спомен сега се издигаха ешафоди.
На ешафодите имаше завързани хора, около 200 – 300 човека, с примки на вратовете, изправени пред събралото се на площадамножество.
–… мародери, крадци и убийци! Незачитащи и неприемащи мерки, наредби, закони! Това са безкастовите! – продължаваше гласът. – Чудовища, незачитащи нашите права на сигурност, благоденствие и живот. От двадесет години те използват ресурсите на планетата, без да плащат за това или да полагат труд за обществото!
Тези мародери безогледно и безплатно експлоатират водите на „Нестле“, земите на „Монсанто“, петрола на „Шел“, газа на „Газпром“, рудите на „Вале“…Произвеждат си електричество чрез забранени от закона методи и технологии. Нарушават равновесието, екологията и стабилността на цялата Система – нашата стабилност! Стабилността на нашата планета!
Тълпата избухна в мощни неодобрителни крясъци и освирквания, заглушавайки диктора, въпреки огромните озвучителни уредби, разположени на площада.
Съливан се опита да разбере къде беше човекът, който говореше.
Точно пред погледа му, в края на площада се извисявашеголяма стъклена сграда, която явно беше строена след въвеждането на Системата, защото не я помнеше като дете. На нея имаше огромен,около 40 метра на височина, осветен билборд на „Пфайзер“.
Билбордът представляваше изображение на супергероя от Голямата пандемия – Пфайзермен. Огромен син робот, с голям червен кръст на гърдите, наметало и шлем с малки процепи за очите, който шлем по-скоро приличаше на кофа. Вместо ръце, роботът имаше спринцовки. Едната му ръка спринцовка бе вдигната нагоре, а на иглата и имаше забучена някаква космата топка с вендузи, от която капеше кръв и която трябваше да олицетворява вирус. Имаше и някаква реплика – слоган на компанията, която Пфайзермен изричаше към вируса.
Въпреки че примката около врата му пречеше, Съли успя да завърти глава наляво по посока на сградата на градската администрация и видя диктора. На една трибуна, оцветена в цветовете на кастите и осветена от всякъде, беше кметът, облечен в синя тога. На врата му висеше огърлицата на властта – шест големи плоски медала, оцветени също в цветовете на кастите. Зад него стояха градските управници и съветници, всеки с цветна тога, отговаряща на кастата му. Предимно сини и няколко зелени.
– … свършва днес! – продължаваше да говори кметът. – Днес, в последния ден от мандата си, правителствата по света единодушно приеха нов закон. Закон, който ще направи нашия свят още по-сигурен, по-богат и по-добър. Закон, който ще сложи край на терора на безкастовите.
Всички безкастови се обявяват извън закона. И за престъпленията си срещу системата, срещу прогреса, срещу човечеството се осъждат на СМЪРТ!
Тълпата отново избухна с рев на задоволство, който след малко премина в скандиране „Смърт! Смърт! Смърт!“.
Когато множеството поутихна, кметът продължи:
– И този закон влиза в сила от днес!
В този момент на всички околни сгради, освен на сградата със билборда на „Пфайзер“, светнаха огромни информационни монитори. Тези монитори бяха поставени с цел да се предават „пряко“ точно в 20:20 празненствата по случай 20 годишнината от победата над Пандемията, от големите световни центрове. Разбира се, заради часовите разлики нямаше да е точно пряко предаване, а записи. Но заради кастовите ограничения за медиите и интернет, никой освен „виолетовите“ и „сините“ не би могъл да гледа празненствата предварително.
На мониторите и озвучителната уредба първо тръгна пропаганден клип на Системата, а след това кадри от „прилагането“ на новия закон.
Самолети и хеликоптери бомбардираха порутени изоставени селища или опожаряваха гори, от които се опитваха да избягат хора. Танкове и бронирани машини газеха палатки, колиби. Войници вървяха в редици и стреляха по хора, облечени в дрипи. В близки кадри даваха крещящи, ранени, обгорени и умиращи хора. Мъртви или агонизиращи мъже, жени, деца… Смразяващи кръвта кадри, от които очите на Съли се напълниха със сълзи, а сърцето му с още гняв и омраза към Системата.
Всичко това се бе излъчило или се излъчваше, или щеше да се излъчи по всички телевизионни канали, във всички социални мрежи, във всички интернет приложения и щеше да е достъпно за всички касти, когато настъпи часът според времевата зона.
На фона на крясъците, изстрелите и тътена от бомбите, кметът продължаваше да крещи по микрофона.
– Това заслужава всеки ТЕРОРИСТ. Това ще е съдбата на всеки, който иска да отнеме нашата свобода, сигурност и да разклати стабилността на нашата система!Върху всеки ВРАГ на Системата ние ще стоварим нашия справедлив гняв!
Талпата изригна отново:
– Смърт! Смърт! Смърт!
Докато скандираха, хората бяха вдигнали юмрук над главите си и Съли забеляза, че повечето от гривните бяха червени.
Кадрите от геноцида на мониторите избледняха, звукът плавно намаля и на преден план се появиха логата на най-големите корпорации под музикалния съпровод на Химна на Системата.
– Но това не е всичко, съграждани – включи се отново кметът. – Не! Сред нас има предатели!
Тълпата утихна.
– Сред нас има хора, подпомагали безкастовите терористи. Хора, укривали такива в домовете си. Хора, заговорничили срещу Системата и обществото. Хора, неспазвали мерките, законите, ограниченията. Зверове, не хора, живели сред нас и искащи да разрушат системата, да премахнат сигурността, да отнемат свободата ни отвътре. В нашите домове, на нашите работни места, в нашите болници. Неблагодарни и неморални същества, искащи да ходят навсякъде, да сеят зарази и болести сред нас, да сеят страх и несигурност в обществото ни. Да ни върнат четвърт век назад и да погубят човешката цивилизация!
На площада цареше гробна тишина.
– Но Системата е силна! Силна е благодарение на вас, хората! Хиляди съвестни и отговорни хора помогнаха на Системата да открие тези метежници, като се вклиниха и бяха в тайните организации на терористите в продължение на години и докладваха за всеки техен ход. И нашите мъдри политици, с помощта на корпорациите, които отделиха огромни ресурси и средства, успяха да разгадаят целия световен заговор и да ни спасят! Дани спасят отново! Както направиха това по време на Голямата пандемия.
Бурни аплодисменти и одобрителни викове се разнесоха от тълпата.
– Да живее СВОБОДАТА! – извика кметът от микрофона.– Да живее СИГУРНОСТТА! ДА ЖИВЕЕ СИСТЕМАТА!!!
– ДА ЖИВЕЕ СИСТЕМАТА!!!ДА ЖИВЕЕ СИСТЕМАТА!!!ДА ЖИВЕЕ СИСТЕМАТА!!! – поде множеството.
– И тези неблагодарни предатели, тези метежници, заговорници, тези терористи сега са тук пред вас – започна отново кметът, като на всяка дума покачваше децибелите на гласа си. – Погледнете ги! Стоят на ешафодите и чакат. Чакат вашата присъда! Не на политиците, не на корпорациите, не на СИСТЕМАТА, а вашата!
– КАКВА Е ВАШАТА ПРИСЪДА? – извика кметът.
– СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! – закрещя тълпата…
Сега, в последните мигове от живота си, Съли разбра всичко.
Нямаше никаква Съпротива. Нямаше никаква Революция. И никога не е имало. И никога няма да има.
Всичко е било един план на „виолетовите“ и на по-голямата част от „сините“, който завършваше с днешната акция.
Днес беше денят на Акцията!
Всичко бе планирано години, проверявано месеци наред и днес беше последният ден на каквато и да е съпротива…
План с една-единствена цел. Да бъдат подмамени чрез фалшив план за Световна революция, предадени, заловени и убити всички недоволни от Системата, които са готови на радикални действия за премахването ѝ. И съдбата на тези терористи и метежници да бъде предупреждение всички останали, които биха надигнали глава и биха се борили срещу Системата.
Милиарди хора по света бяха недоволни, ненавиждаха Системата и жадуваха Свободата. Но се оказа, че само малцина от тях биха дали живота си за смяна на режима, за премахване на системата, за свобода. Останалите… просто се страхуваха.
И ДНЕС тези малцина щяха да го дадат!
Но не за промяна и свобода, а за прослава и укрепване на Системата.
Корпорациите и техните политици бяха превърнали планетата в световен концлагер. Те притежаваха хората. Притежаваха и определяха интересите им, консумацията им, труда им, времето им, мислите им, здравето им, а от ДНЕС и правото им на ЖИВОТ.
А от УТРЕ нямаше никога повече да има безкастови. Всеки нарушил правилата на Системата щеше да бъде убиван на място.
Но те не бяха постигнали всичко това сами. О, НЕ!
Бяха подпомогнати от всички останали хора на планетата.Едни почти доброволно избрали и приели живота си на концлагеристи, на роби, на предмети. Други с предателства на приятелите си за дребни облаги. Трети с нехайство и незаинтересованост за собствената си съдба. Четвърти чрез разпространяване на неистини и пропаганда заради кредитни грантове от фондации, спонсорирани от самите корпорации. Пети – като Съли – излъгани, предадени и подмамени в капан…
„Най-малко 70% от световното население ще се включи в тази Революция“ си спомни Съли думите на „лидерите“ на Съпротивата.
Не 70… Не един процент… Дори един промил не излязоха да защитят правата си…
По-малко отколкото жертвите от една фалшива пандемия, от която е започнало всичко.
Заради глупостта, невежеството, страха си. Заради вярата в медийната пропаганда, а не в разума, заради фалшивото чувство за загриженост, което разиграваха политиците, заради уж сигурната работа в заводите, офисите, медиите, банките на корпорациите, хората бяха заменили свободата си за ограничения, стени, мрежи и окови…
Точно в 20:20 гръмнаха фойерверките и обагриха небето в шестте цвята на Кастите. Тълпата на площада изригна в неистов радостен рев. На огромните информационни монитори показваха фойерверките и радостта по площадите на големите световни центрове. Навсякъде се вееха знамена в цветовете на дъгата с гербове знака на Системата.
Това беше и моментът за старт на екзекуциите на площадите във всички градове.
Съливан пропадна в дупката под краката си.
Под тежестта на тялото му примката се затегна рязко, но вратът му не се счупи и той започна да се души. Нечовешка болка за миг скова цялото му тяло. Игнорирайки я, чрез нахлулия адреналин, Съли започна да се мята в опит да достигне със завързаните си крака до дървеният ешафод, което караше въжето да се впива все повече в шията му. Лицето му почервеня, езикът му набъбна, очите му се ококориха. Опита се да закрещи, но въжето стягаше толкова силно врата му и единственото, което може да възпроизведе като звук, бе тихо хъркане.
Не можеше да си поеме въздух. Силите го напускаха и той вече не се мяташе. Ушите му заглъхнахаи вече почти не чуваше еуфоричните възгласи на тълпата около ешафодите, породени от гледката на фойерверките и на обесените хора. Не можеше да движи главата си и да я обърне в друга посока; можеше да вижда само горната част на огромният билборд на „Пфайзер“. Погледът му се премрежваше и затъмняваше постепенно и той вече виждаше само балончето с посланието, излизащо от устата на Пфайзермен, което гласеше:
„АЗ РЕШАВАМ КОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ И КОЙ ЩЕ УМРЕ!“
„Колко вярно…“ – бе последната мисъл на Съли.
автор: Илиян Дуков