Ние повече говорим, по-малко слушаме, лъскави сме, суетни и атеисти, имаме други богове, още не сме ги назовали с име, всичко знаем, и нищо.

Гледаме talk shows, reality, sitcoms, horror, преки участници сме в тях.

Лягаме сами, будим се по-сами, сънуваме хора, пъдим празнини с покупки и поза.

Навсякъде сме и никъде, ядем healthy, bio, junk food и скара в рамките на 24 часа.

Четем Буковски, Достоевски, Букай, и нюансите ги знаем.

Изпадаме в мании: по коли, телефони, филми, идеи.

Живем в най-тъмните домове, но и там няма скрито-покрито от огромното око на съседа–любопит.

Пазим тайни и се разкриваме до голота.

Вплетени сме в мрежите. Няма излизане.

Трием бръчки и несъвършенства с програми.

Виртуално сме по-хора от реално.

Всичко даваме да убедим света колко сме щастливи, себе си, все не можем…

Заседяхме се, хората на 21-ви век.

Дълбаем омраза, гравираме си сърцата с думи-обиди.

Крием се зад никнеймове и анонимност.

Борим се и падаме. Струват ли си каузите… веднъж да, дваж не.

Нерви нямаме, и време.

Всичко около нас спестява време и задръства дома ни.

Напряга ни и ни изцежда.

Има ли уред за любов? Още няма, засега.

Любовите са прототипи. 01, 02, 03. Ще чакам 09, колко ли е по-добър от предишните…

Материални и духовни, мулти функционални, еднопластови и и уморени.

На 30 имаме всичко, на 40 се подготвяме за път.

Плюем по пътя, аполитични сме, стерилни за чуждата болка.

Свойствено се държим с всичко, лоши стопани на света сме.

Хвърляме всичко нездраво. Не поправяме. „Ще си купя ново.”

Гоним се с живота, подлецът все печели.

Редуцираме тегло, приятели, идеи, моменти, чувства.

Пръстите ни – зашити към телефони, главите – все преклонени. Нека светът си се случва, ние защо да хаем?

Руши се, сгромолясва се Земята, пищят малкобройни птици, стенат орангутани, оскубваме птици за перата им, дерем животни за кожите им и хора така, стискаме кравите за виметата им, да изцедим и последната капка мляко.

Пускаме отрова и в недрата на земята, клонираме, бронираме, пленяваме, завладяваме.

Изнасилваме се един друг, докато призоваваме бог, каквото не го разбираме го взривяваме, и каквото не ни се нрави – и него; разчиставаме място.

Човекът на 21-ви век е безсмъртен.

Ламтим, сумтим, трупаме щения и имоти…

Изтръгваме дробовете на планетата, лети и в космоса боклука на модерния човек.

Модерният човек е повече грим, по-малко душа.

Сънува, дешифрира сънища, вярва на технологии, врачки и всичко дето прочита.

Зачеркваме роднини, късаме кръвни връзки за парче земя.

Няма компромис в Новия човек. Удобство е новата религия.

След нас какво остава – пустош и следвоенна трева.
Еволюция. Само не и това.

редактор: Сияна Велева

Още от Антония Атанасова може да намерите на фб страницата й Antoniya Atanasova и Моно

Вижте още: Не те боли от мен, боли те утрото, в което с някой друг ще разделя кафето си

Мъже, които не бяха нищо освен окови, които се влачеха, спиращи танца ти – МАРТИН СТРАТИЕВ

Любовна поема oт 2018-та година