Няколко седмици преди смъртта му лежахме в леглото ни и аз го попитах:

– Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?

А той отвърна:

– Само така мога да дишам.

Пол Каланити (1977-2015) търси смисъла на живота в литературата и думите, но в крайна сметка го открива в медицината. Макар да е решен да не следва стъпките на вечно отсъстващия си баща кардиолог, в крайна сметка осъзнава, че може да намери отговорите на измъчващите го въпроси единствено като лекар. И то неврохирург.

И така един ден, когато е едва на 36 години, на върха на кариерата си и щастливо женен, Пол поглежда смъртта в очите. Но и тя го поглежда. Диагнозата е рак в напреднал стадий, с разсейки из цялото му тяло.

И така Пол Каланити прекрачва границата и минава от другата страна. Сваля лекарската престилка и облича болничния халат. От уважаван неврохирург той става пациент. Започва една усилена борба с рака, за която се знае, че е обречена на провал.

Въпреки диагнозата и силните болки, Пол се връща към лекарската си практика, бори се с рак и се отдава на писане. На бял свят излиза книгата му „И дъхът стана въздух“. През това време той и съпругата му Луси се сдобиват с дъщеричка – Кейти, на която той посвещава мемоара си. Дори и в дните на най-силни страдания и болежки, Пол не спира да пише – за живота и смъртта, за призванието на лекаря и моралния дълг към пациентите, за вечното и тленното.

Повечето хора избират професия по три критерия: заплата, условия на работа, продължителност на работния ден. Но помнете, че поставяйки тези критерии на първи план, вие избирате работа, а не призвание.

Хората често ме питат, може ли да се счита неврохирургията за призвание и моят отговор на това е винаги утвърдителен. Ако го възприемате като работа, това е една от най-лошите възможна работи.

В неврохирургията границата между трагедия и триумф е само един или два милиметра.

Изучаването на неврологията ми помогна в търсенето на отговор на въпроса: как мозъка превръща човек в същество, способно да намери смисъла на живота?

Избрах неврохирургията отчасти заради това, че да разбера смърта: да я взема, да махна мантията й, гледайки без да мигам, право в очите й.

Смъртта е еднократно събитие, а животът със смъртоносна болест е цял процес.

Прекомерното влизане в дълбочината на статистиката е все едно да се опитаме да утолим жаждата със солена вода. Лекарства за страха от смъртта, за съжаление, засега не съществуват.

В болницата документите, които попълваш, се явяват не просто хартии: това са фрагменти от повести, изпълнени с рискове и триумфи.

Тежестта на вината и отговорността е точно това, което прави медицината едновременно свещена и ужасна: с поемането на друг кръст, вие сами можете да бъдете затиснати от тежестта му.

Мозъкът ни дава възможност да построяваме отношения и да изпълваме живота със смисъл. Но понякога мозъкът ни се проваля.

Думата придобива смисъл само в общуването, а смисълът на живота и неговото качество са неразривно свързани с дълбочината на взаимоотношенията, в които ние встъпваме. Именно човешките отношения се явяват основата на значимостта на съществуването.

Пред лицето на смъртта, аз искам да преразгледам стария си живот, или може би да построя нов.

Пред лицето на смъртта много решения трябва да се взимат спешно и безвъзвратно.

Фундаментален факт на съществуването: всички живи организми, било то златни рибки или внуци, умират.

Даже в зачатието на новия живот смърта играе своята роля.

Животът и смъртта са неразделни, но, въпреки това и благодарение на това е необходимо да се търси смисъла на съществуването.

Това, което се случва в лабораториите, не е просто някакво злодеяние. Всичко в медицината е прекрачване на границите на сакралното. Лекарите нахлуват в телата по всевъзможни начини. Те виждат хората в миговете, когато са най-уязвими, най-изплашени, изобщо  – в най- интимните им състояния. Те ги придружават при появата им на този свят, те ги съпровождат, когато го напускат.

Опасното заболяване не просто променя живота, то го отнема. Няма никакъв лъч от светлина, който да озари това, което е действително важно: просто изглежда, че моят път напред е миниран.

Особеностите на всяка сериозна болест е в това, че докато тя прогресира, твоите жизнени ценности постоянно се менят.

Докторите си представят примерно, какво означава да бъдеш болен, но докато те самите не заболеят, те не могат да разберат това на 100%. Това е като да се влюбиш или да родиш дете.

Литературата не само пази в себе си опитът на другите хора, но и предоставя богат материал за размишления.

Науката е способна логично да организира и емперично възпроизведима информация, но на нея са неподвластни централни аспекти от човешкият живот: надежда, страх, любов, омраза, красота, завист, чест, слабост, борба, страдание и добродетел.

Мнозинството преживява живота с пасивно отношение към смъртта, знаейки че е неизбежно да стане с теб и всички, които те обкръжават.

Ето обратната страна на радоста: непоносимо, несправедливо, неочаквано присъствие на смъртта…

Неврохирургията прониква в най-дълбоката личност: всяка операция на мозъка се явява манипулация вътре в същноста на човек.

Живот без борба напомня на тигър без ивици.

Още много години назад аз осъзнах, че Дарвин и Ницше са достигнали към консенсус за едно: отличителен белег на живият организъм се явява борбата.

Когато скалпелът е безполезен, думите стават единственото оръжие на хирурга.

Важно е да бъдем честни, но винаги да оставяме малко място за надежда.

Ние никога няма да бъдем по-мъдри от настоящия момент.

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Ракът изяжда най-бързо този, който не прави нищо – д-р АНДРЕЙ ПАВЛЕНКО

Проблемите в живота са четири вида: раждане, смърт, старост и болести – ШРИЛА ПРАБХУПАДА

Как страхът от смъртта контролира живота ни