.

Винаги настъпва един момент в човешката история, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказан със смърт. Обаче въпросът не е да се знае каква е наградата или наказанието за подобно умозаключение. Въпросът е да се знае дали две и две наистина правят четири, да или не.

Нищожеството и величието на този свят: в него съвсем няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта.

Главното, което отличава човека от животното, е въображението. Затова у нас половото влечение не може да бъде истинско естествено т. е. сляпо.

Разбира се, истинската любов е изключение, около две-три на сто години. През останалото време имаме суета или скука.

Тези, които обичат истината, трябват да търсят любовта в брака, т. е. в любовта без илюзии.

Първа трябва да дойде любовта, а след нея – моралът. Обратното е мъчително.

Мисълта винаги изпреварва. Тя вижда твърде далече, по-далече от тялото, което не излиза извън рамките на настоящето. Да се лиши човек от надежда – значи да се насочи мисълта към тялото. А на тялото е съдено да изгние.

Има хора, чиято религия е в това, че те прощават нанесените обиди, но никога не ги забравят. Аз не съм толкова благороден, че да простя обидата, но я забравям завинаги.

Главната способност на човека е способността да забравя. Но в името на справедливостта трябва да се отбележи, че той забравя дори онова добро, което сам е направил.

За мен: ако всяко от моите чувства беше единствено, бих му се подчинил. Винаги ме владеят едновременно две противоположни чувства.

Самоубийство на старица-англичанка. В дневника си дълги месеци тя всеки ден е записвала едно и също: „Днес не дойде никой“.

Властта е неотделима от несправедливостта. Добрата власт е здраве и внимателно управление на несправедливостта.

Придобий огромна мощ, но не за да смазваш, а да даваш.

Художникът е като делфийско божество: „Нито открива, нито скрива – само обозначава“.

Нямаше да пишете толкова за самотата, ако можехте да извлечете от нея всичко възможно.

Важният въпрос, който трябва да се разреши „на практика“: може ли да си щастлив и самотен.

Волята също е самота.

Днес съм убеден, че най-голямата заслуга на човека е да живее в самота и неизвестност.

Не мога дълго да живея с хората. Трябва ми поне малко самота, частица от вечността.

Не мога да живея без красотата. И с това се обяснява моята слабост към някои хора.

Ако има нещо непоносимо и срамно, то е празнословието.

Правило: във всеки човек да се вижда преди всичко онова, което е добро в него.

Най-опасната съблазън: да не приличаш на никого.

Стремежът винаги да си прав е признак на вулгарен ум.

Най-сериозният проблем, който се изправя пред съвременните умове, е конформизмът.

Само при бедните щедростта е великодушна.

Всеки живот, посветен на преследването на пари, е смърт. Възкресението е в безкористието.

Как да се обясни, че синът на бедняка може да изпитва срам, без да изпитва завист.

Бедата на нашия век. Ако доскоро от оправдание се нуждаеха лошите постъпки, сега от него се нуждаят добрите.

Красотата е кулминация на трагедията. Съвременният ум е тласкан към отчаяние от уродливостта и посредствеността. Именно това, несъмнено, иска да каже Шар. За гърците красотата е изходна точка. За европееца тя е рядко достижима цел. Аз съм съвременен човек.

Величието се състои в това да се опиташ да станеш велик. И нищо повече…

Твърде късно намираш в себе си мъжеството да се примириш с това, което знаеш.

Да се остарява значи да се премине от чувства към съчувствие.

Естествеността не се дава по рождение: това е придобито достойнство.

Геният – това е здраве, превъзходен стил, добро разположение на духа – но на предела на страданието.

Творчеството. Колкото повече дава, толкова повече получава. Да се изразходваш целия, за да станеш богат.

Истината е нещо загадъчно – тя вечно се изплъзва – трябва да се завоюва отново и отново. Свободата е опасна – да я обладаеш е трудно. Трябва да се стремим към тези две цели, макар и с повече труд, но решително да се придвижваме напред, при все че знаем колко неуспехи и падания ни дебнат по този трънлив път.

Албер Камю /1913-1960/ е роден в Алжир в семейство на френски заселници.

За кратките 46 години от живота си, оставя малък брой страници, но е казал достатъчно, за да може да бъде смятан днес за олицетворение на думата интелектуалец.

Работи в областта на журналистиката, драматургията, литературата и най-вече философията.

През 1957 получава Нобеловата награда за литература „за значимото му литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“.

С произведението си „Размисли за гилотината“ Камю става един от най-младите автори, отличени с наградата.