.

Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи,
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно –
дано ви друг обикне както аз.

Аз помня чудното видение:

как ти пред мене прелетя,

като прекрасно мигновение,

като пречиста красота.

В скръбта на порив безнадежден,

в шума на светски суети,

звучеше в мен гласът ти нежен,

бленувах милите черти.

Летяха дни… Живот метежен

разпръсна прежните мечти,

забравих аз гласа ти нежен,

твойте божествени черти.

И в мойто мрачно заточение

течаха скучно час след час,

без божество, без вдъхновение,

без сълзи, без живот, без страст.

Душата трепна от вълнение:

и ти при мен пак долетя,

като бленувано видение,

като пречиста красота.

Сърцето бие в упоение

и, възроден, усещам аз

и божество, и вдъхновение,

и сълзи, и живот, и страст.

ЗАТВОРНИК

Седя зад решетка в тъмничния хлад.
Откърмен в неволя, орел горд и млад,
другар мой, изопнал криле пред беда,
с клюн кървав вън мърша кълве край зида…

Кълве и разхвърля, и в моя зандан
загледан тревожно, и цял обладан
от ярост, с див крясък, от който боли,
зове, сякаш казва: „Ще литнем, нали?”

С теб птици сме ние… О, време е, брат! –
там, дето в мъгли е планинският скат,
там, дето морето синее за нас,
там, дето кръжим само вятър…и аз!…”

АНГЕЛ

Пред рая, засиял и нежен,
глава бе ангелът склонил,
А демон грозен и метежен
над адски бездни бе извил.

Духът на черното съмнение
в духа пречист се беше взрял,
неволна жар от умиление
за пръв път смътно опознал.

Сиял си ненапразно — каза —
щом те видях, изтръпнах цял:
не всичко в Рая съм намразил,
не всичко земно съм презрял!

К ***

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

1825