.

Тя е шикозна, изискана, чувствена и прекрасна и вече премина 70. Фани Ардан е една от най-обичаните от камерата актриси в киното.

Родена е под щастлива звезда и продължава да е щастлива, защото умее да обича живота, работата си и хората.

Фани е аристократка по рождение. Израства в Монако, в семейството на висш офицер, който стига до длъжността управител на двореца на принца на Монако. 

Още с първата си голяма роля Фани Ардан става носителка на „Сезар“. Това се случва през далечната 1982-ра.

Ще получи и втори „Сезар“ – през 1997-а. За това време вече е оставила зад гърба си 50 ярки филмови роли, преживяла е много.

Тя очевидно умее да прави хората щастливи, и затова е любопитно дали самата тя се чувства щастлива?

Актрисата отдавна е знаменитост, има три дъщери и живее в Париж. От прозореца й се вижда парк с дървета, за които тя боледува всеки път, когато вятърът брули листата им.

„Имам чувството, че те умират от това!..“, споделя чувствената Фани. Нейната изтънчена душевност преживява всичко, което другите не биха и забелязали.

Актрисата обича стихове – обожава Пушкин. Чете Чехов и Достоевски. Всъщност, изпитва странна близост с руската литература и душевност.

Няколко пъти е пътувала из Русия, харесва Москва. Казва за себе си, че понякога изпада в странна меланхолия и тогава най-ярко си представя образите от книгите.

Любимите й автори от френската литература са Балзак, Флобер и Мопасан.

Предимството на старостта е в това, че вече не трябва да се доказваш, нито да се оправдаваш. Понеже трябва да умра, живея без угризения. Имали сме своята младост, трябва да приемем нейната дързост, да я превърнем в най-важното й качество. Да приемем най-сетне нейните желания, да се изправим пред другите с думите: „Да, и после?”, това дава нечувана сила.

Старостта е време, в което си отхвърлен от обществото, което иска да бъдеш активен, продуктивен, облаган с данъци и ангария безпощадно. Остарявайки, нещо ти убягва. Питаш се: Ще се върна ли в редиците? Какво ще правя? Казват „третата възраст”, с кого се шегуват! Сега има четвърта, пета, шеста, защото ще живеем много дълго. Защо да слагаш хората в етапи, отделения, като в полицейски архив?

Винаги съм имала представа за мимолетността на нещата. За мен времето, прекарано в хленчене за миналото, е изгубено време.

Имам меланхоличен темперамент и обичам да призовавам миналото, когато пожелая. Но не за да правя равносметка. По-скоро като стаите в една къща, в които не влизаме постоянно, но те са там. Искам да мога да отворя вратата към смъртните неща, към хората, които съм обичала. Искам да ги накарам да се появят отново, да разказвам за тях, да ги обрисувам в злато.

Старост не съществува. Ти самият не се променяш – променят се само възгледите спрямо теб на другите хора.

Животът е кратък, и е добре да имаш различен опит. Целият живот е придобиване на опит, водещ в крайна сметка до мъдрост.

Не ме интересуват всички тия правила, които ни налага обществото, изискващо от нас да бъдем сeксуaлни джаджи, ако е възможно до 80-те си години. От това идват и повечето комплекси и страхове на жените – страх да остареят, страх да бъдат себе си, да бъдат автентични, страх да загубят онова, което са имали в младостта си – свежестта, сeксуалнoстта, привлекателността…

По всички тия точки аз се чувствам свободна. Все ми е едно. Винаги съм се придържала към смелостта. Безсмислено е да се страхуваш от неизбежното. Затова не се страхувам. Не си избелвам зъбите, не се измъчвам с диети, не ходя по доктори, не изпадам в истерия от бръчките си. Живея според днешните обстоятелства, а не потънала в съжаление или завист. Нека си го кажем направо – опитите на някои жени да се консервират на определена възраст е просто някаква болест.

Ние, старците, имаме едно изумително качество – нищо не ни тревожи чак толкова. Защото живеем с ежесекундното усещане за щастие, а не с илюзии. Вече нищо не може да ни изплаши по пътя, а дори ни харесва да хулиганстваме от време на време – защото знаем колко е здравословно това, а и няма кой да ни накаже. В младостта се съобразяваш с всичко и всички.

Старостта, разбира се, много прилича на произнасянето на смъртна присъда. И нищо не можеш да направиш. Но до своя ешафод, бих искала да стигна с бодра стъпка, усмивка и чаша вино в ръка. А не да пристъпвам бавно, опитвайки се да избягам, преструвайки се на някой друг.

Не се страхувам от собствената си смърт, а от тази на другите…

Аз съм свенлива, но мога, по време на вечеря, да отида при непознат и да му задам неприличен въпрос. Вечерите са задънена улица, на интервали повтарям „очевидно”, защото не слушам. Аз съм досадна и упорита… Аз съм „за“ този, когото всички нападат и за абсолютната любов.

Никоя любовна история не устоява на непознат, който влиза в един бар. Ако не отидете при него, никога няма да узнаете какво сте изгубили или какво сте спечелили. Най-важното е да можеш да си кажеш: обичах, живях, защото обичах.

Винаги съм мислела, че голямата история на живота е любовта. Всичко останало е напразно. Истинското е любовта. Фалшивото е социалният конформизъм. Най-лошото е мълчанието, безразличието, злобата.

В живота всичко е взаимосвързано, а любовта е главната свързваща нишка в живота.

Аз имам нужда да обичам, не да бъда обичана.

За мен истински интересното нещо при хората са техните любовни маршрути.

Любовта не би трябвало да те ограничава в рамка, а трябва да бъде благороден акт. Трябва да те накара да се чувстваш като кралица на света.

Красивите мъже не ме привличат. Осъзнаването на своята красота ги прави самоуверени глупаци. Но лесно бих могла да се влюбя в някой, който знае как да ме разсмее.

Когато някой ми направи комплимент, винаги се обръщам назад, за да проверя дали не е предназначен за друг.

Ние, актьорите, не губим напразно своето време, а правим това, за което е предназначено – живеем.

Киното защитава, но то може и да наранява. На снимачната площадка, подобно на деца, пресъздаваме света. А в театъра е като в кутия, чиято четвърта стена е отворена, сякаш влизаш в утробата на майка, в утробата на земята, където се разиграват всички чувства, дори и най-ужасните. Успокояващото е, че има край.

Никога не чета вестници. Не гледам и телевизия. Не влизам в интернет, нямам профил в Туитър. Винаги съм научавала от хората какво става. Забелязали ли сте, че в този контекст на свръхинформация важните неща винаги се знаят? Всичко е разказано.

Само когато си несвободен започваш да чувстваш, какво е това свобода. Свободата е душевно състояние на човек.

Когато говорите с хора с висока култура, можете само да се възхищавате на безразличието им към всяка алчност.

По-добре да страдаш, но да чувстваш, отколкото да си сухар.

Не искам да се харесвам, не искам да ме продават, не искам да бъда в мейнстрийма. Харесва ми да следвам преки пътища, които не са непременно мои, но не са срещу мен.

Винаги се придържай към принципа за безстрашието. Безсмислено е да се боиш от неизвестното.

Живеем само веднъж и нямаме право да правим това, което не ни харесва.

Светът съществува само в погледа, който отправяме към него. Няма обективност. Красивото, грозното е трудно да се определят. Често красотата е случайна, това, което не можем да задържим: прелитащ влак в нощта…

Живеем в свят на изгубената красота.

Виждам твърде много пресилени, изкуствени неща. Твърде много цени, твърде много пари, котира се, не се котира… Всичко това дълбоко ме отвращава.

Придържам се към четирите стълба, които Симон Вейл очерта в Омировия епос, в есето си “Илиада или поема за силата”: никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си и не презирай нещастниците.