.

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

От мене не можеш да очакваш нищо.
Не мога да ти дам нито слънцето, нито луната,
защото те си принадлежат взаимно.
Не мога да ти дам нито къщите, нито предметите,
защото те принадлежат на други.
Не мога да ти дам нито самотата, нито обидите,
защото те принадлежат на мене.

От мене не можеш да очакваш нищо,
Освен една кратка лъжа за щастие.
Ако тя ще ти стигне за цял живот,
да тръгваме.

Кой съм аз ли?
Аз съм този, който губи.

СТАРА ИГРА

О, това е стара детска игра!
С драматичен финал
върху тротоара, разчертан за подскачане.
– Дай си ми куклите! На ти парцалите!
И всяко дете смъртно обидено
в противоположните ъгли потъва.

Един ден, а той беше пролетен,
и ти така прибра внезапно косите си,
взе си своите устни от моите,
блъсна съня от очите ми,
срита моите думи “почакай”, “защо”,
грабна дългите си бедра
и с остри крачки разплака улицата надве.

На другия ден децата са пак на тротоара –
играта е стара, безсмъртна.
Защо не идваш?
Вече толкова години подскачам
върху тебеширените квадратчета!

БОЛНИЯТ

Аз съм болен. От години лежа
под прозореца плътно затворен.
На балкона пред мене –
два реда въжа.
Крива стряха.
Коминът – съборен.

Идва есен. Дъждът заваля.
Бях ли женен?
Къде е жена ми?
Къде е златарина, който изля
за нашите пръсти две кръгли измами?

Аз си спомням далечни, неясни неща!
Колко смешни слова съм изричал –
За да открия последен в света,
че никога никой не ме е обичал.

Ти недей ме осъжда!
Не трябва, любима!
Аз съм болен от мисли, мастило и дим.
Не засипвай душата си с моята зима!
Аз съм завинаги неизличим!

ФЛЕЙТА

Аз съм мъртъв.
И се чувствам добре. По-студен съм
от бедствие –
от пожар през зимата.
Аз вече не съм причината,
а следствие.

Кондукторе,
ние, мъртвите, сме граждани,
които се возят безплатно –
не вярвай в прераждане!

Аз съм мъртъв.
И се чувствам добре.
Даже вчера намерих една бедрена кост,
прилична на томахавка.
Тя заемала някога
своя анатомически пост –
но с една твърде малка поправка
я превърнах на флейта.
Ах, какви звуци излитат от нея –
кръгли и правилни
като нули!
Не сте ли ги чули?

Слушайте, живи!
Не вярвайте в рая!
Слушайте, живи –
умряла е тая!

Стане ли дума за рая,
сред мъртвите пада голям смях…
Тук няма нищо.
Даже няма и страх.

„Със смъртта на Иван Радоев българската драматургия осиротя, но поетът ще оживява всеки път, когато някоя от драмите му задиша върху сцената, ще чуваме гласа му — тревожен и непокорен, присмехулен и плачещ…“ – Стефан Цанев

Иван Радоев е български драматург, поет, журналист и носител на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж.