.
Когато лошите хора се обединяват, добрите също трябва да го направят; в противен случай те ще загинат, един по един, жалки жертви в презряна борба.
Едмънд Бърк (1729-1797) е ирландски политик и философ от 18 век, с голям принос в сферата на политиката и естетиката. Създател е на съчинението „Размисли за революцията във Франция“ от 1790 г., в което критикува принципите на Френската революция.
Автор е също на „Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото“. Смятан е за основател на съвременния консерватизъм и е един от малцината за времето си, който разбира, че всяка теория, която губи връзка с природата на хората, рискува да ги изврати, точно както всяка теория, която просто приема хората такива, каквито са, е безпомощна да подобри състоянието им.
По-важно е не какво четем, а как и с каква цел.
В своето творчество Бърк поставя на преден план въпросите, които ще доминират консервативното мислене пред следващите два века. Основна роля играе дълбокият скептицизъм към така популярния постулат за всемогъществото на човешкия разум, за алтернатива на който е посочена градивната традиция.
Рязко са критикувани всички утопични социални проекти, като за единствена мярка за ефективността на една политическа теория е обявена нейната практическа ефективност.
Особено внимание се отделя на ролята на религията и морала в съвременното общество, които не се смятат за предмодерни предразсъдъци, а за непреходни части от човешката същност.
Бърк се противопоставя на егалитарните тенденции в обществото като цяло и особено по отношение на икономиката, където главна роля трябва да играе свободният пазар.
За консерватизма крайните решения винаги са лоши решения, реформата на една система винаги е за предпочитане пред революционната промяна.
За модерното рационалистично мислене се смята за нормално всяка истина да се поставя под съмнение. Не се допуска възможността нещо да бъде прието, само защото е служило успешно на цели поколения. Единствената истина е рационалната истина, а не истината на опита.
За повечето хора тази теза звучи почти като самоочевиден факт, но в контекста, в който твори Бърк, съвсем не е така. За него добрите закони са единствено тези, преминали през изпитанието на вековете.
Не е възможно един-единствен човешки ум, колкото и образован да е, да обхване цялата сложност на проблемите, които засягат едно общество. Поколения мъдри мъже обаче могат – чрез нормите, които създават и изпитват на практика в продължение на векове. Според Бърк:
Новаторският дух обикновено е резултат от егоистичен нрав и ограничени възгледи. Хората, които никога не обръщат поглед към предците си, никога не ще помислят за своето потомство.
Много правдоподобни схеми, с много приятни начални етапи, често имат срамни и плачевни заключения.
Управление, базирано на отрицание на традицията, е пагубно за обществото. То унищожава доказани и работещи модели, за изработването на които са били необходими векове.
Никоя абстрактна схема, колкото и гениален да е нейният автор, не е в състояние да достигне съвършенството, достъпно само чрез практиката. Обратно – един ред, който се е запазил през многобройни поколения, очевидно представлява огромна ценност и трябва да бъде обект на възхищение, а не на отрицание.
Максималното, което може да се допусне, е да се направят известни промени, без да се унищожава основният принцип (по думите на Бърк – да се запазят добрите основи на старата сграда, а не да се рушат). Затова консерваторите винаги ще се застъпват за доказаните модели и ще се противопоставят на опитите да бъде напълно сринат съществуващият строй, независимо в името на колко съвършени идеи се предлага това.
Идеята за отрицание на традицията се подхранва от увереността в абсолютно неограничените познавателни способности на разума. Ако човешкият разум е единственото мерило за света, то разбираемо е да не приемаме нищо, което не е утвърдено от него.
Но, както посочва Бърк, има нещо ирационално в непоколебимата увереност на многобройните модерни автори във всемогъществото на разума.
Способен ли е разумът сам по себе си да решава еднакво успешно всички проблеми? Очевидно не, той е в силна зависимост от информацията, с която разполага.
Но за един живот, дори той да е изцяло посветен на търсенето на знания, е невъзможно да се събере достатъчно опит, за да може свободно да се решават всички проблеми.
Разумът е безполезен без достатъчно опит. А забележимо количество опит се съдържа единствено в традицията. Разумът на отделния човек бледнее в сравнение с мъдростта на цели поколения. Там е заключена истинската разумност.
Бърк не е противник на разума, какъвто някои негови критици се опитват да го изкарат. Той оценява ролята, която разумът играе в човешкия живот. Но също така изтъква, че човек се влияе и от своите чувства и инстинкти. И, което е не по-малко важно, от понятията за добро и зло.
Издигането на разума в култ е противно на човешката природа. Само в тази светлина можем да разберем положителната оценка, която Бърк дава на предразсъдъците:
Предразсъдъкът е винаги готов за употреба в критична ситуация; той насочва ума по пътя на мъдростта и добродетелността и в решаващия момент прогонва колебанията и не позволява човек да остане скептичен, объркан и нерешителен. Предразсъдъкът превръща добродетелността в навик и обединява в едно поредицата от несвързани едно с друга добродетелни постъпки. Подходящият предразсъдък превръща дълга на човека в част от неговата природа.
Консерватизмът остро се противопоставя на всякакви опити за градене на социални утопии. Обществото е нещо твърде важно, за да може да се експериментира с него.
В епоха на всеобща секуларизация и при наличието на общества, където ролята на религията е сведена до минимум, остро религиозната позиция на Бърк предизвиква най-малкото учудване. Но за защитника на традицията този въпрос изобщо не стои. Религията е била, е и ще бъде в основата на всяко общество, защото:
Ние знаем и се гордеем с това, че по своята същност човек е религиозно животно и че атеизмът е противен не само на нашия разум, но и на нашите инстинкти, и че той не може дълго време да тържествува.
За религията няма нищо по-лошо от безразличието, тъй като безразличието е крачка към безбожието.
И тъй като човешкото същество притежава религиозен инстинкт, Бърк съзира опасността след отричането на религията, този инстинкт да потърси задоволяване в глуповати суеверия или опасни идеологии:
Суеверието е религия на слабите умове.
Бог е създал човека и обществото, като последното служи, за да защитава човека и да му предостави истинските права (в противовес на измислените „естествени права“), които са божествен подарък – правото на свобода и правото на ред. Абсолютната свобода е зло – защото тя не води към морални решения, а е по дефиниция неморална. Само редът и добрите закони, които закрилят добродетелта, позволяват на човека да бъде истински свободен.
Всеки опит да му бъде предоставена неограничена свобода не може да доведе до нищо добро – не съществува възможност човекът със собствени сили да постигне съвършенството. Не, ако се освободи от всички окови и предписания, човекът няма да се устреми към доброто, а към злото. Всеки човек е тиранин по природа.
Поради тази причина Бърк се отнася с изключително подозрение към всички теории, в основата на които стои идеята за човешката доброта. Без пътеводната светлина на религията, човекът е в състояние да заплаши собственото си съществуване.
Ключов въпрос за всички консерватори след Бърк е въпросът за морала. Докато в другите области неограниченият от нищо разум бележи значими успехи, това не важи за сферата на етичното. Възможен ли е въобще морален прогрес? Дори и да е така, очевидно пътят към него не е чрез унищожаването на всички норми и предписания.
Ето защо при консерваторите е толкова силно застъпен този момент, нетипичен за повечето други идеологически течения. Неморалните решения в управлението на едно общество никога, при никакви условия не могат да са оправдани или успешни. Целта в никакъв случай не оправдава средствата.
Всички хора са равни пред Бога и пред закона. Но това не ги прави еднакви. Хората по своята природа притежават различни качества. Ето защо най-естествено е в живота те да постигнат различни резултати.
Естествено и редно е да управляват тези, които се отличават с най-голям талант и добродетелност. Редно е този, който притежава по-голяма дарба и полага повече усилия, да получи съответно и по-значителен дял от плодовете на труда си. В противен случай се стига до извращения:
Повярвайте ми, господине, тези, които искат да изравнят всички, никога не постигат равенство. Във всички общества, съставени от хора с различни качества, някои люде трябва да бъдат на върха. Уравнителите следователно само променят и развращават естествения ред на нещата; те разрушават сградата на обществото, оставяйки без здрава основа това, което стабилното устройство изисква да стъпи здраво на земята.
Изхождайки от хипотезата, че неравенствата са справедливи, Бърк стига до основополагащото място на правото на собственост. То стои в основата на всяко общество. Посегателството над него е нападение срещу самото общество, срещу морала и ценностите.
Правото на собственост се представя като естествено продължение на предоставеното от Бога право на свобода, което е достъпно за всеки човек. Различията в собствеността са също така плод на дадените от Бога качества и талант.
Тъй като основно задължение на всяко общество е чрез своите норми да осигури нормално поле за изява на свободата, очевидно задача от първостепенна важност за всяка държава е да гарантира частната собственост от всякакви посегателства.
Нещо повече – егалитаризмът е нещо вредно и неправилно и той в никакъв случай не трябва да придобива ранга на държавна политика:
Това, което всеки един човек може сам да направи, без да пречи на останалите, е негово лично право; и той има право на една справедлива част от всичко, което обществото (съчетавайки умение и сила) би могло да направи в негова полза. В това сдружение всички хора имат равни права, но не върху едни и същи неща. Този, който в едно сдружение има само 5 шилинга, има същото право върху тях, каквото е правото на притежаващия 500 лири върху съответно по-големия му дял; но те нямат право на равни дивиденти от произведеното чрез общия им капитал.
Държавата е длъжна да осигури на всеки един индивид мир, ред, закони. Но тя не трябва да се стреми да изземва личната свобода и да се занимава с преразпределение на благата. Един подобен опит би бил противоестествен и насочен срещу човешката природа.
Държавата не трябва да се стреми да управлява икономиката, а само да осигури среда за свободното ѝ развитие. Свободният пазар е най-справедливата форма за разпределение на благата.
За Бърк най-добрият живот започва в „малките места“ – семейство, църква и местна общност – които ориентират хората към добродетели като умереност и сила на духа. Именно в местното и в частното можем да живеем справедливо.
Едмънд Бърк залага във всичките си творби тезата, че крайностите винаги водят към несправедливост, независимо от колко добри мотиви са продиктувани. Това особено ясно проличава при противопоставянето на понятията реформа и революция.
Реформата премахва недостатъците на старата система, без да обезсилва всички нейни положителни страни, които могат да служат за база на нещо ново.
Революцията – напротив – унищожава всичко, което е било ценно и добро в миналото, без да гарантира, че ще изкорени и злото.
В тази светлина става ясна разликата, която Бърк прокарва между Американската революция, от една страна, и Френската, от друга. И в Англия, и в Колониите е налице справедлива борба за защита на предоставените от Бога права на свобода и ред срещу опита за узурпация от монарх тиранин. Във Франция вместо да се запази сградата на Стария режим, като се прочисти от недостатъците, се стига до пълното ѝ унищожаване, което води до произвол, беззаконие и атеизъм (най-голямото зло според Бърк).
Монархията сама по себе си не е несправедлива. Абсолютно неочевидно е и твърдението, че неограниченото господство на народа ще е по-добро от гнета на най-жестокия тиранин.
Доминацията на малцинството над мнозинството е нещо несправедливо – но не повече от доминацията на мнозинството над малцинството.
Крайната демокрация е изключително опасен строй, защото народът е потенциално неограничен в произвола си, за разлика дори и от най-всемогъщия едноличен владетел.
Ефектът от свободата е да остави индивидите … да правят каквото поискат: трябва да видим какво ще посикат преди да рискуваме с поздравления, които скоро ще се превърнат в оплаквания.
Свободата не оцелява, ако народът е продажен.
И най-кървавият деспот, тъй като е човек, не е лишен от съвест и трябва да се бори с нея, за да извърши престъпление срещу вечните общочовешки норми. Народът обаче, тъй като е колектив, няма угризения:
И наистина, делът безчестие, който ще получи всеки отделен човек, замесен в обществените дела, ще бъде твърде малък; въздействието на чуждите мнения ще е обратнопропорционално на броя на онези, които злоупотребяват с властта. Одобрението, което сами дават на постъпките си, им изглежда като благоприятна оценка, дадена от обществото. Пълната демокрация следователно е най-безсрамното нещо на света. И доколкото е най-безсрамно, тя не се страхува от никого. Никой не очаква наказание за собствените си дела. Разбира се, народът като цяло не би и могъл да усеща подобно нещо; и понеже всички наказания са насочени към съхранението на народа като цяло, в своята цялост народът не може да бъде наказан от човешка ръка.
Това, което се получава във Франция, според Бърк е:
- извращение на човешката природа;
- унижение на религиозните ценности;
- отказ от морални ограничения;
- унищожаване на естествения елит;
- произвол на тълпата;
- посегателство върху правото на собственост.
И всичко това – в името на една рационална утопия. Крайностите, до които довежда революцията, не могат да доведат до позитивен резултат, именно защото са крайности.
Изключително странна оценка за събитие, което се е превърнало в символ на всичко модерно, свободно и справедливо. Но това тълкуване е напълно в духа на консервативните идеи. Консерваторите разбират това и винаги се противопоставят на всякакви опити за резки, неизпитани промени, които могат да заплашат самата основа на обществото.
В труда си „Размисли за революцията във Франция“ Бърк пише:
Шестнадесет или седемнадесет години изминаха, откакто видях кралицата на Франция… не допусках, че ще живея, за да видя как такива бедствия са паднали над нея, сред народ от галантни хора, сред народ от честни мъже и кавалери. Мислех, че десет хиляди меча ще изкочат от ножниците си, за да отмъстят дори поглед, който я заплашва с обида. Но ерата на рицарството отмина. Тази на софисти, икономисти и сметкаджии я последва; и славата на Европа е задушена завинаги.