.
Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него.
И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш.
Не разбираше.
Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.
Любовта е изградена от липсата на другия и кратките срещи те учат само как да помниш вечно, как да викаш – като шаман далечния образ, как да го накараш да оживее, за да помага после и на теб да оживееш сред благородните хоризонти на самотата.
Но нали единствените мигове, които Господ ни подарява, за да ги добавим към определените ни от съдбата, са именно беззащитните и отчаяно красиви мигове на влюбването?
Любовта е само пространство за преминаване без възможност да запомниш пейзажа.
Не ме прегръщай, ако можеш да спреш…
Съдбата е неуморен отличник и никога не оставя домашното си за утре.
Писател, поет, журналист и създател на два от най-известните музикални клубове в Пловдив – „Конюшните на царя“ и „Петното на Роршах“, Александър Секулов е и създател на едни от най-добрите любовни изречения.