Най-тежък живот има не този, който потъва в морето, рови земята или търси вода в пустинята. Най-тежък живот има този, който всеки ден, като излиза от къщи, удря главата си в касата на вратата, която е прекалено ниска.

Съжалението е унижаващо чувство: унижава и този, който съжалява, и този, когото съжаляват.

Не равнището на благополучие донася щастие на хората, а отношението на сърцето и гледната точка върху собствения ни живот. И едното, и другото са винаги в наша власт, а това означава, че човек винаги може да щастлив, ако го иска, и никой не може да му попречи.

Кое е най-ценното на света? Оказва се, че това е да осъзнаваш, че не участваш в несправедливости. Те са по-силни от теб, имало ги е и ще ги има, но нека да не е чрез теб.

Хубави лица имат хората със спокойна съвест.

Проста истина, но и тя трябва да се изстрада: благословени са не победите във войните, а пораженията! Победите са нужни на правителствата, пораженията – на народа. След победите ти се искат още победи, след поражението искаш свобода и обикновено я постигаш. Пораженията са необходими на народите, както страданията и бедите – на отделните хора: карат те да се възвисиш духовно.

Всеки, който веднъж е провъзгласил насилието за свой метод, неумолимо трябва да избере лъжата за свой принцип.

Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.

Нищо не трябва се постига с насилие. Вземем ли меч, нож, пушка, ние се превръщаме в нашите палачи и насилници. И край няма…

Има черни хора, които коварно вършат черни дела, и трябва само да ги отделим от останалите и да ги унищожим. Но линията, разделяща доброто и злото, пресича сърцето на всеки човек. А кой ще унищожи част от сърцето си?

Интелигент е този, чиито интереси към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, непредизвикани от външни обстоятелства, а съществуват дори въпреки тях.

Интелигент е този, чиято мисъл не е подражаваща.

Образованието не добавя ум.

Единственото нещо, което може да замени опита, който нямаме, е изкуството и литературата.

Работата – както и тоягата – има два края: ако работиш за хората, дай качество; ако го правиш за началника – дай показност.

За една страна да има велик писател е като да има второ правителство. Затова никой режим не е обичал големите писатели, а само незначителните.

Време е Запада да защитава не толкова човешките права, колкото човешките задължения.

Въобще, трудно е да се прецени на кого му е най-тежко. Това е по трудно, отколкото да си сравняваш успехите. Собствените беди винаги са най-досадни. Аз, например, мога да заключа, че съм имал изключително нещастен живот. Но откъде да знам: може при вас да е било още по-зле.

Ревността – това е оскърбено самолюбие. Истинската любов, когато е несподелена, не ревнува, а умира, вледенява се.

Знаеш ли защо конете живеят толкова дълго? Защото не изясняват отношения!

Човек си поставя за цел да покори света, но по пътя губи душата си.

Най-важното в живота, всички негови загадки – искате ли сега да ви ги разкрия? Не преследвайте призрачното – имущество, звания – това се натрупва с много нерви за десетилетия, а може да се изпари за една нощ.

Гледайте с превъзходство на живота – не се страхувайте от бедите и не тъгувайте по изгубеното щастие. Така или иначе, нито щастието е вечно, нито мъката.

Трябва да сте доволни, ако не умирате от студ, ако гладът и жаждата не разкъсват вътрешностите ви с ноктите си… Ако гърбът ви е изправен, краката ви стъпват, ръцете ви се движат, очите ви виждат, а ушите ви чуват – още ли ще завиждате?

Завистта изяжда най-вече самите нас. Разтъркайте очите си, измийте сърцето си и оценете тези, които ви обичат. Не ги обиждайте, не ги критикувайте. С никого от тях не се разделяйте с лошо. Кой знае, може това да е последната ви постъпка и така ще ви запомнят…

Ако не умееш да използваш минутата, ще пропилееш и часа, и деня, и целия живот.

Алекса̀ндър Солженѝцин е руски романист, драматург, историк и дисидент. Благодарение на него обществеността извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен труд.

Следва математика и физика в Ростовския университет и го завършва преди началото на Втората световна война, по време на която се сражава в Червената армия.

Получава чин капитан, преди да бъде арестуван на 9 февруари 1945 г. заради това, че критикува Сталин в писмата си до свой бивш съученик. Затворен е за осем години – от 1945 до 1952 г. – без съд, по член 58 от Съветския наказателен кодекс.

Известно време излежава присъдата си в Шарашка – затвор, където принудително се трудят научни работници и други интелигенти. Описва тамошните си преживявания в романа „В първия кръг“.

Прекарва известно време и в лагери за тежък принудителен труд в системата на ГУЛаг. За тях той пише в „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛаг“. През 1952 г. заболява от рак, от който се излекува като по чудо в ташкентската болница през 1954 г. Престоят му там е отразен в повестта „Раково отделение“.

Става лауреат на Нобеловата награда за литература през 1970 г., а през 1974 г. бива прокуден от родината си и депортиран в Западна Германия.

КГБ откриват ръкописа на първата част на „Архипелаг ГУЛаг“. След по-малко от седмица съветските власти предприемат репресивни мерки срещу поета Евгений Евтушенко заради неговата подкрепа за Солженицин.

През 1990 г. съветското му гражданство е възстановено и през 1994 г. той се завръща в Русия. Въпреки радушния прием в Америка и уважението към частния му живот, той желае да се завърне в родината си. 

През май 1997 г. Солженицин е избран за редовен член на Руската академия на науките. През същата година учредява своя собствена награда за литература (от 25 000 долара).

Умира на 3 август 2008 г. от сърдечен удар в Москва.