Аристотел прави разлика за отношението към живота на младите като очертава специфичното им разбиране за него.
„Младите по характер са склонни към желанията и настроени да вършат това, което пожелаят. Живеят с надежда. Подобно на пияните, младите са горещи поради природата си, но и поради това, че не са претърпели много неуспехи. Живеят главно с надежда, защото надеждата се отнася до бъдещето, докато споменът засяга миналото, а за младите бъдещето е дълго, докато миналото е кратко: в началото на живота си няма какво да си спомнят, докато могат да се надяват на всичко.“
Възрастните хора имат по-често противоположно на младите поведение.
След като са преживели много години и са претърпели много измами и грешки и след като човешките работи по правило вървят зле, те не твърдят нищо с категоричност и вършат всичко в по-ниска степен, отколкото трябва.
Те „предполагат“, „не знаят нищо с положителност“, а като се колебаят, прибавят винаги „може би“, „навярно“, всичко изричат така, нищо — решително…
Освен това са подозрителни поради неверието си, а не вярват поради опита си.
Поради това нито много обичат, нито много мразят…
Малодушни са, понеже са били унижавани от живота.
Не се стремят към нещо велико и изключително, а само към нужното за живота…
Живеят не за красивото, а за полезното повече, отколкото е нужно, тъй като са себелюбци; полезното е конкретно благо, докато прекрасното е благо изобщо…
Живеят повече със спомена, отколкото с надеждата, тъй като остатъкът от живота им е малък, а отминалото е дълго; надеждата се свързва с бъдещето, а споменът — с миналото.
Това именно е причина и за бъбривостта им — те непрекъснато говорят за миналото, защото като си го спомнят изпитват удоволствие.
Младите и старите имат различно отношение към живота, защото той им се представя от различен ъгъл. За едните той предстои, а за другите вече е отминал почти.
Според Аристотел „тялото постига зрелостта си от тридесетата до тридесет и петата година, а душата — към четиридесет и деветата“.
Човек трябва узрее за живота, за да може да бъде в хармония с него, в противен случай ще му бъде много трудно.
И това е така, защото животът поставя много изпитания пред нас.
Валери Динев
„Животът“, 1999
Валери Динев е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в САЩ, Германия и Англия. Автор е на книгите „Модели на човешкото поведение“ (1993), „Философска антропология“, 1-4 част (1995-2007), „Страхът: философско-антропологичен анализ“ (1996), „Животът“ (1999), „Въведение в практическата философска антропология“ (2009).
