.
Николай Лилиев (1885-1960) е роден в семейство на потомствени учители и свещеници. Рано остава сирак. Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година.
През есента на 1909 г. Лилиев печели конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията.
Година по-късно е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Подвързачов и Димчо Дебелянов. След завръщането си от Париж е учител в търговската гимназия в Пловдив и в Свищов.
По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции.
През 1921 г. Лилиев заминава за Виена и до септември 1924 г. работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете.
В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“, наградена от Министерството на просвещението.
Като драматург в Народния театър в София (1934 – 1960) Николай Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи.
Лилиев е избран е за академик (1945) и след това участва активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните той е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм. В книгата си „Върхове в историята на българската литература“ Юлиан Вучков пише за него:
„Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стихотворната техника. Докато го чета и препрочитам, аз непрекъснато си повтарям, че за него е говорено и писано много по-малко, отколкото той заслужава като поет, като образец на европейско мислене, но и на национална самобитност на езика, като един от забележителните строители на българския театър, като цялостно присъствие в нашия духовен живот. Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.“
ТИ МОЛИШ, ЗНАЯ, НО КОГО ЛИ?
Ти молиш, зная, но кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е сега,
но ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна тъга?
Възкръсват бавно в морна памет
случайно срещнати жени
и като плиснали вълни
с незнайното зовят и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!
КОМУ СЕ УСМИХВАШ, ЛЮБОВ?
Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.
Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.
Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов?
БЕЗКРАЙНА ЖАЛ
Безкрайна жал и жив мъртвец смутяват мойто ложе,
и саван бял, и бял венец ранена мощ тревожи.
Долавям звук, и нечий глас да стене из простора —
не съм за тук, не съм за вас, о бедни, бедни хора!
Отрано глух, отрано лед останах за живота,
загубих слух, загубих глед, загубих всяка нота.
Сред мойта нощ, пред моя праг, лъча не ще ли блесне?
О мрачен вожд, о черен знак, о тъжни, тъжни песни!
Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе.
Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
