.

Ако човек съжалява за миналото, ако се страхува от бъдещето, ако у него има обида, ненавист, ако не може да приеме света, то за това противодействие на случващото се отива голямо количество енергия – и колкото повече енергия се хаби, толкова по-бързо се появява болестта.

Способността да бъдеш в хармония със самия себе си, със съдбата си и със света – това е едно от основните правила за здравето.

Болестта това е възможност да се развиваш, да нормализираш душата си, да се учиш на правилно отношение към живота.

Това е възможността да промениш характера си, начина си на живот.

Болестта се дава, за да може човек да усети любовта в душата си.

Човек трябва да се сети за душата си, трябва да се промени и тогава може да преодолее заболяванията си, да възстанови здравето си.

Болестта е условие за развитие и помощ за развитието. Болестта е възможност за обновяване душата и ни помага да се пречистим.

Затова болестта не трябва да бъде ненавиждана, не трябва да се борим с нея, болестта трябва да бъде заменена.

Ако правим доброволно това, към което болестта ни принуждава, тогава тя просто ще стане излишна.

Обикновено болестта подтиква към такива отрицателни емоции, като недоволство от себе си и близките, съжаление за миналото.

Ако не преодолеем всичко това, а го засилим, то болестта се влошава. Затова, когато човек се разболее, трябва да престане да се страхува, да съжалява, да се обижда.

Също така болестта ни провокира да бъдем агресивни към себе си, към другите и към Бог. Ако преодолеем тази агресия, болестта си отива.

Тя сдържа нашите инстинкти и ограничава потреблението на физически и духовни блага, като по този начин помага на душата ни да се разкрие.

Освен това, болестта ни намеква, че можем да умрем. Какво означава този намек? Какви изводи трябва да си направим?

Трябва да престанем да се вкопчваме в живота, в удоволствията, в обидите и претенциите, трябва да усетим своето вечно Аз, да усетим любовта в душата си, да пуснем всичките си проблеми, да поставим душата и любовта на преден план.

Ако не се съпротивляваме на болестта, а напротив – ако ѝ съдействаме, ако помагаме на природата и съдбата, а не се борим с тях, тогава болестта става ненужна.

Болестта е помощ свише.

Ако приемем тази помощ, ако доброволно правим това, към което ни подтикват чрез болестта, в този случай болестта става излишна.

Чрез болестите ни помагат да нормализираме душата си. Когато се научим да нормализираме душата си по собствена воля, необходимостта от болести изчезва.

Как да нормализираме душата си?

Трябва да я поставим на преден план, да усетим, че не може да убиваме любовта, да си припомним и да преминем отново с покаяние всички онези житейски ситуации, в които сме се отрекли от любовта.

Ако човек иска да се научи да запазва в душата си любовта, той започва да се променя: става смел, искрен, живее със сърцето си, а не с ума, престава да осъжда и презира хората, не съжалява, не се страхува, не бърза, не се ядосва. Той е щастлив, енергичен, добродушен.

Та откъде трябва да започне работата върху себе си и преодоляване на духовните причини за болестите? Трябва да започне с:

  • промяна на отношението към света, себе си и хората;
  • преразглеждане на своя живот;
  • промяна на характера;
  • промяна на навиците и начина на живот.

„Оздравяване на душата“