.

БЛУДНИЯТ СИН

Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора –
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех…

Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници…

Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая –
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.

Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.

Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести – под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА

Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата – корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.

Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите –
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите –
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл –
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.

Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки –
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник…

Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.

БИБЛЕЙСКИ МОТИВ

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно… И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце… и лягах
да спя до него в дупката на мрака.

И мен ли бе избрал безмилостния господ
да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя… и потни,
телата им димяха в лятната омара.

Ала когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.

И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.

Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

ЗАТВОРЕНО ПИСМО

С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели;

обувки простудени и билети лотарийни,
афиши и усмивки – кръпките на делници жестоки,
бъбриви вестници, опразнена бутилка вино
и някъде в средата крачки на часовник;

оръфан план на къща, снимка на момиче,
палто с обърнати ръкави – в джоба плик забравен.
И мъничко петно, останало от някоя сълзица
върху това писмо, което от години не отварям.

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона –
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони…
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста – след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

СТРАХ

Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници…

А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.

НОЩЕМ

Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,
някой ридае и тишината наоколо буди –
широкоплещеста иде към него смъртта…
Но ние нехаем – далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него – и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:
„Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста…“
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта – но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето…
И оттам ще решиме накъде да поемем.

МОЛИТВА

Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

Изображения: Клод Моне