.

Александър Вутимски е роден в Своге на 30.07.1919 г. Още като дете се премества да живее в София, защото почти цялото му семейство е покосено от туберкулоза.

През 1937 г. завършва Първа софийска мъжка гимназия. От 1938 г. следва класическа филология в Софийския университет и участва заедно с Ал. Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник „Праг“, а по-късно и в литературния сборник „Жажда“, но заболява от туберкулоза и след 1 година прекъсва учението си. Лекува се, но без резултат.

През 1941 г. отива в санаториума в Югославия, където и умира на 23.09.1943 г., на 24-годишна възраст.

Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка. Неиздадени остават и 15 кратки есета, писани през периода 1941-1943 г. Смятан е за един от значимите, но недобре познати български поети.

В едно от писмата си Вутимски разкрива най-съкровените си и лични мисли за смъртта, пишейки, че е прозрял, че истинската борба се състои в побеждаването на страха от смъртта.

Той споделя: „Аз обичам света. И затова, въпреки нещастията и смущенията, въпреки болестта и войната, аз мечтая отново за пролетните изпарения от земята, за тревата, за слънцето“. В друго писмо той пише, че тези моменти на радост дори могат многократно да компенсират повечето моменти на нещастие.

ЗА ПРОСТОТАТА

Аз мислех, че съм я вече постигнал, защото светът ми изглеждаше сега хубав, слънцето ме привличаше, както и хората, които вървяха около мене; аз се радвах като дете.

Но това все още не беше простотата, за която искам да говоря сега. Аз бях само много близо до нея.

Трябваше да разбера по-късно, че радостта се съчетава с простотата, както и страданието.

И тежко на онези наистина, които не ще могат никога да страдат и да се радват с простота, които не ще имат вече силата да заживеят безизкуствено.

В началото аз исках да избягам от предишния живот, където имаше малко мъчителни наслаждения, неочаквани срещи, недоразуменията в приятелството.

Бяха ме излъгали, че така, воювайки срещу своя собствен живот, аз ще намеря най-сетне необходимата простота.

Впрочем аз разкрих твърде скоро безсмислената лъжа, струва ми се. Защо сега аз се връщам с леко сърце при наслажденията и игрите.

Недоразуменията ми с другите не изчезнаха — дори се поувеличиха малко нещо; но вече аз дишам свободно и с радост наистина.

Посрещам всички случки с едно ново спокойствие, което разведрява и погледа, и мисълта заедно.

Сега мога спокойно да се отдавам на една скръб.

Страхувам се понякога от опасностите, но мисълта ми не се плаши повече от страха.

Вече виждам, че всички неща имат своето място и значение в човешкия живот.

Страданието стана по-чисто и зад всички съжаления и изненади се установи вече завинаги моята постоянна радост на мисълта.

Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието.

Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките – и от всичко това ми става наистина добре.

Когато съм в затруднение, не казвам, че не съм.

Прищевките на живота ме изпотяват понякога, но гледам да запазя бодрост, колкото мога.

Впрочем аз съм свободен.

Да бъдем естествени, за да бъдем прости. Бъдещето принадлежи на жизнените.

♦♦♦

Отиват си годините безследно
и тебе все те няма, все не идваш.
Умират хора, други пък се раждат,
и слънцето изгрява и залязва.

И ти ми липсваш, няма те във дните ми.
Къде ли са очите ти, усмивката.
Когато ти се смееше – бях радостен,
когато ти тъгуваше – аз страдах.

Когато бях до тебе, аз живеех,
обичах хората, животните, света.
Днес ти ми липсваш, радостта ми няма я,
за тебе като мисля, ми се плаче.

Аз бих те дишал като въздух сигурно,
разбирам колко много си за мене
и ако ти не дойдеш вече никога,
животът ми ще бъде изпитание.