.
Човекът на Везните живее като мери и уравновесява всички неща.
Подобен подход често създава впечатление за съмнения и нерешителност. Тъй като е научил, че черното и бялото имат много градации, този човек рядко е склонен към крайности.
Той знае, че онези, които се приемат за стълбове на обществото, могат да се окажат фарисеи, а незабележимият и скромен човек – солта на земята.
Той разбира, че този, който най-яростно от всичко защитава своята изключителност, може да бъде най-малко достоен.
Той е научил, че мъдреците на света могат да се държат като глупци, а глупците могат случайно да попаднат на съкровища.
Той знае, че светските присъди могат да бъдат отменени от по-висшия съд и че истината може да ходи по земята в много и необичайни премени.
По този начин търсенето на истината се трансформира в развиване на умения за разграничаване.
В известен смисъл, за човека не съществуват истини, защото всяка отделна истина е само част от голямото цяло. Търсенето на тези по-общи понятия е по-важно от придържането към тесния, отделен сегмент.
Подобно на грижлив паяк, човекът на Везните постоянно тъче нишката на съотношенията и създава чувствителната мрежа на значенията. Резултат от тази дейност е синтезът. Той сякаш стои между конкретното и абстрактното и се опитва да ги съотнесе. Тук винаги се получава разминаване – разрив между зададената и постигнатата цел, но независимо от това паяжината сияе ярко и придобива изискана красота.
Човекът на Везните често чака, стоейки на половината път между земята и небето.
Като гледа нагоре, той съзерцава прекрасните видения, сияещия изгрев, позлатяващ снежните върхове на планините; като погледне надолу, вижда мърсотията и калта, в която крачат човешките синове.
От една страна познава висшите идеали; от друга – разбира, че те са непризнати и неразбрани. Той е длъжен да остане и да работи в тази междинна точка на пътя.
Ако човекът на Везните се издигне към идеалния свят, ще загуби връзката с обикновените неща; ако се спусне към нивото на материалната активност, ще изгуби ценното разбиране, което е основата на неговото същество.
Той се колебае между тези два свята, за да постигне разбиране, което включва висшето и низшето, доброто и лошото, възвишеното и незначителното. Това е състраданието.
Придобиването на знание носи разочарование. Прониквайки в сърцето на хората, той вижда там мрачни сенки и утайки от необясними страсти.
Така той открива основните методи, чрез които хората постигат успех, тъмните петна в живота на всички почитани хора и дребните хитрости, чрез които те се спасяват от гласа на съвестта.
Той наблюдава зараждането на новите идеи, които още при първото изкушение обикновено се попарват от слана.
Съзерцава дългия път, който предстои на човечеството, с отделните му постижения и многобройните му неуспехи. Какви са резултатите от тези разсъждения? Най-напред заслепението, което толкова често приковава човека към земята, значително отслабва.
Той започва да разбира, че хората живеят в кълбящите се облаци на илюзията, държат се за живота като самоцел и често бягат от истината като от катастрофа.
Това описание на човешките слабости не означава, че хубавите качества на хората остават незабелязани; ако те не бяха достатъчно, светът не би могъл да съществува.
Човекът на Везните никак не е уверен, че иска да вземе участие в агресивната борба за съществуване и войнствено да си проправя път към върховете на властта и престижа.
Ако се грижеше главно за себе си, той по-скоро би отишъл в библиотеката и там би прекарвал дните си. Съществуват обаче и други човешки същества, които имат изисквания към него.
По този начин в живота му се вкоренява мотивът за служене, основан върху обективното разбиране на човешката природа.
Откровено казано, да се служи на такива невероятни същества като хората е много трудно. Кажете на човека истина, която (ако бъде приета) ще промени стереотипа на неговия живот, и той ще ви обвини в радикалност; опитайте се нещо да му докажете и той упорито ще отстоява предимствата на своите инстинкти.
От друга страна, ако проявите безразличие към съдбата му, ще ви обвини в равнодушие към неговите страдания.
Онзи, който реши да служи на човешката раса, трябва да бъде готов за неразбиране, за неправилно тълкуване на постъпките му, за изопачаване на всичко, което е казал, и свеждането му до неговата противоположност.
Човекът на Везните не е склонен да бъде нито фанатик, нито тиранин. Той по-скоро се стреми да убеди, отколкото да принуди.
Той разбира изкуството на духовния компромис, което означава готовност да се отстъпва по несъществените точки, плюс убеденост, че небесата се достигат с поредица от отделни крачки, а не с един спасителен скок.
Служенето на другите изисква точна преценка на техните възможности, защото да се очаква от хората онова, което те не са способни да дадат, не е мъдър подход и води до огорчения.
Помощта, предлагана на човека, трябва да е съобразена с рамките на неговите ограничени възможности. В противен случай тя може да се окаже вредна.
Необходимо е да се прави ясно разграничение между прекалено голямата и прекалено малката помощ.
Ако е оказана прекалено голяма помощ, индивидът няма да се стреми да разкрие своите собствени възможности, а ако е прекалено малка – той може да потъне в океана на отчаянието.
С други думи, оказваната помощ трябва да бъде внимателно съобразена с нуждите на конкретния човек. Нерядко помощта се оказва бреме; често е по-добре личността да получи свободата сама да изработи своята духовна убеденост като резултат от собствените си горчиви конфликти.
Постоянното претегляне и мерене, толкова характерно за човека на Везните, има за цел установяването на равновесие.
Светът се крепи върху равновесието и човекът на Везните добре разбира това.
Всъщност, законите на кармата също могат да се разглеждат като уравновесяващи механизми, които не допускат продължителното съществуване на небалансирани състояния.
Катастрофите, които сполетяват човека, имат за цел не просто да го наказват, а да възстановят равновесието в неговата природа. Този, който сам установи равновесие в своя живот, едва ли ще се доведе до положение то да му бъде налагано чрез жестоките удари на обстоятелствата.
Чашите на Везните лесно могат да се наклонят в една или друга посока, но средната точка, където се намира равновесието, остава неизменна. Това е точката на хармонията и на безопасното убежище, което никога няма да бъде застрашено от колебаещите се сенки на земните катастрофи и бедствия.
Трябва да отбележим, че това равновесие е по-скоро динамично, отколкото статично.
То може да бъде определено и като балансирана система от енергии, като адекватно разпределение на сили, насочвани и контролирани от възвишаващия ни стремеж към добро. Очевидно така може да се характеризира и напълно развитият човек, или посветеният.
Попаднал в центъра на дисонанса, човекът на Везните лелее мечтата за хармонията; в далечната страна той помни дома на своя Отец. Скътал този спомен в паметта си, той се стреми да бъде точка на спокойствие в морето от противоборстващи сили. Такава е целта, но тя невинаги се достига.
Стремежът му към хармония засилва неговото желание да бъде миротворец. Обикновено той е способен да разбере еднакво добре и двете страни на конфликта и тази способност го прави добър посредник или арбитър.
Енергиите, които той използва, са убеждението, учтивостта и сътрудничеството и дори когато те се окажат неефективни, той отхвърля по-грубите методи.
В човека на Везните е засилен женският елемент и това е естествено, защото този зодиакален знак се управлява от Венера.
Твърдият и активен натиск на съвременния живот е прекалено агресивно-мъжествен; необходимо е допълващото влияние на меката грация и художествената красота на женския компонент.
Човекът на Везните инстинктивно разбира това. Той знае, че мъжествената напоритост трябва да бъде уравновесена чрез по-финия аромат на женската мекота; че податливата вода надживява твърдия камък и закалената стомана.
Когато човекът на Везните успее да усвои меката и нежна хармония на Венера, той започва да се откликва и на друга вибрация – тази на Уран.
В Библията това въздействие се описва с думите: „Ето виж, творя всичко наново“. Старите форми вече се разглеждат като вериги и калъпи, от които е време да се избавим.
Божията метла трябва да измете всичкия боклук на вековете, за да могат висшите идеали на братството и единството да се въплътят в самата структура на нашите институции, за да може животът, който водят хората, да отразява божествения образ, неотменно запечатан в тяхното същество.
Тези революционни промени не могат да се достигнат чрез преустройство на външните форми и институти; те трябва да произтичат от човешкия разум, от безмълвието на човешкото сърце, когато човек се обръща към светлината, струяща от вечната обител вътре в него самия.
Човекът на Везните започва да променя себе си, знаейки, че това е първата крачка към изменението на света.
автор: Алис Бейли
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
