.

Аврелий Августин Блажени (13 ноември 354 – 28 август 430) е една от най-важните личности в развитието на западното християнство. В римокатолицизма той е светец и Отец на Църквата, както и патрон на Августинския монашески орден.

Редица философи и теолози са повлияни от учението му, а неговите произведения (включително и „Изповеди“ – често пъти считано за първата западна автобиография) все още се изследват и четат. 

Дълго след смутовете и безредията на африканската си младост, прекарана в изучаване на риторика сред градските удоволствия на Картаген, свети Августин си припомня, извиква спомена за кражбата, която е извършил като дете в компанията на няколко другари по време на общата им игра след полунощ.

Близо до лозята на баща му имало крушово дърво, чиито плодове все още не били узрели. Подтиквани от удоволствието да разрушават, те съборили дървото, разпилели крушите с радостта да нападат това, което е забранено, оставяйки се да бъдат завладени от беса на унищожението и дори търсейки задоволство в самия срам от подобна поразия.

Как да се обясни структурата на такова внезапно извращение, на каквото не било способно никое животно? Как обаче да си обясним още, че ние си спомняме за това, вече остарели, с чувството на разкаяние, примесено със спомена за лозята и градините на нашите бащи?

Извършеното зло е едно нещо. Да си го припомним и изповядаме е нещо друго и то изисква да осъзнаем какво се е случило, какво би било недопустимо да подминем. Така свети Августин прави очевидна самата загадка на времето, което въпреки избледняването за запазва в угризенията…

Доколкото влизат в опита на спомена и прошката, Изповедите е трябвало необходимо да се сблъскат с коренния характер на времето и настоящето, от което то е изтъкано. Унищожените отдавна круши вече не съществуват! Те обаче остават отпечатани в мен далеч по-живо от тези, които съм изял с удоволствие след обилно ядене.

Най-разрушителните жестове се запазват изцяло в реда на разкаянието. Какво става тогава с времето на нашите разкаяния? Дали тогава не е трябвало да бъде преживяна тежестта на грешката и на греха, за да има изобщо припомняне?

В момента, в който искам да го изговоря, да го отнеса в езика, времето вече е произнесено в дискурс, който минава и отлита. В края на поемата, която можем да му посветим, началото вече е погълнато в миналото. Думата, произнесена в този миг, вече я няма. Миналото не принадлежи повече действително на съществуването. Бъдещето от своя страна още не съществува. Онзи, който се изповядва, е непрекъснато уловен между излиняващото минало и бъдеще, което заплашва да не се осъществи.

Но къде съществуват миналото и бъдещето? Несъмнено никъде! Въпреки това аз притежавам вътрешно съзнание за тях, без което не бих могъл дори да завърша изречението, което съм започнал да изговарям, забравяйки какво съм искал да кажа…

Където и да са, измеренията на миналото и настоящето ме съпътстват. Те все още са тук, усещам ги около мен като сенки. Миналото не е наистина минало за онзи, който може да се разкае. То остава в него, съпровождайки го под формата на угризения.

Бъдещето се оставя да бъда отгатнато, предусетено и предварено през всичките ни живи намерения, които са ни подтикнали към прошката и изкуплението. В действителност, миналото и бъдещето са вписани в настоящето и следите им са постоянно незиличими благодарение на желанието за изповед и разкаяние.

За онзи, който не е движен от тази вяра, за онзи, който се отвръща от доверяването си на Бога, миналото и настоящето са като две бездни, които разяждат настоящето.

Живот, който отвътре не би могъл да задържи никакъв спомен, би бил живот почти на животно. Нехайното настояще на живот, който не изпитва угризения и не влиза във вътрешен диалог с другия, настоящето на живот без реално присъствие в себе си и без насоченост към Бога – такова настояще чезне във всеки отминаващ миг. 

Най-скотския момент – на ситото животно, което спи, няма протяжност, защото няма интенция. Неговото настояще е глупаво и ограничено, умряло още щом е изчезнала заинтересуваността на глада. Мигът „сега“ на животното е вече унищожен, извън всякакво безпокойство. Обратно, чрез онова, коеот върши изповедта, човекът дава на настоящето си невероятна плътност. Той обтяга настоящето чрез някакъв светъл кръг, чрез паметта за онова, което току-що е станало, и предусещането на бъдещите събития.

Вместо да живее в мига на животните, миг тесен като нишка, човешкото настояще се раздвижва, опъва се и се разпуска, обгръща цели векове, надарявайки забележителни и далечни неща с привилегията да бъдат запомнени. Доколкото се разкайва, човек подема наново целия си живот в простора, отворен от изповедта и автобиографията, под която неговото настояще нараства възможно най-широко, вместо да се стеснява върху изплъзващата се точка на мига, изоставяна от стремежа още щом започне храносмилането.

От някогашния бяс, съсипал крушите в бащината градина, се надига песента на угризение, което дава на света силата да бъде още тук, да остава тук, поверен на настоящето, което разцъфтява отвъд своето време, обкръжено от ореола на паметта за миналото и въображението за бъдещето, така че всички факти и жестове на нашето съществуване да могат да се впишат в един живот, в една всеобщност.

Такъв живот обаче може да разгърне единствено душата, обтегната и разширена от грижата за живота.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: По-лошо е да се радваш на покварата, отколкото да те боли от развалата – АВГУСТИН БЛАЖЕНИ