.
Жан-Алфрѐд-Вилѐн Марѐ е френски актьор, писател, скулптор, художник, каскадьор, протеже и дългогодишен участник във филмите на френския сценарист и режисьор Жан Кокто.
Той е един от най-известните актьори във френското кино от 40-те и 50-те години на XX век. Снима се в над 70 филма.
Като дете мечтае да стане актьор, но на два пъти му е отказван прием в драматични училища. По време на Втората световна война работи в киното и на сцената. След като съюзниците си връщат Париж през август 1944 г., Маре се присъединява към Втора френска бронирана дивизия като шофьор на камион и превозва гориво и муниции до фронта.
От 1942 до 1944 г. е женен за актрисата Мила Парели.
Най-известни са ролите му в Красавицата и звярът (1946) и Орфей (1949), и двата режисирани от Жан Кокто.
Маре играе едноименния герой във филма във Фантомас (1964) и всичките му продължения.
Жан Маре е бисексуален. Негов спътник в живота е поетът и режисьор Жан Кокто, с когото са заедно над 25 години, чак до смъртта на Кокто в края на 1963 г.
Маре оставя на гроба му посланието:
Аз не плача, Жан… Ще заспя. Заспивам, гледайки те, и ще умра, защото оттук нататък само мога да се преструвам на жив.
Жан Маре умира на 84 години от сърдечно-съдови заболявания на 8 ноември 1998 г.
Много хора искат да изглеждат като нещо, което не са. Що се отнася до мен, аз никога не съм претендирал, че съм писател, поет или нещо друго. Осъзнавайки собствените си граници, аз си мислех, че мога да се справя само ако бъда искрен. Тази честност вероятно учудва хората и ги кара да ми симпатизират. Дори ако тази истина е способна да ми навреди.
Аз съм слуга на поезията.
Мисля, че има и други неща в живота освен пари, бира и секс, само че не знам кои са…
От лоша репутация, както и от добра, е невъзможно да се избавиш.
Аз имах дълги сексуални връзки с жени, но никога не изпитах любов към никоя от тях. С някои се опитвах да създам дете, но уви – съдбата не пожела да ме ощастливи с бащинство. Ако това се беше случило, кълна се в Бог, аз щях да се оженя за майката на детето си!
Аз винаги се вслушвам в своето сърце, понеже то е символ на живота.
В живота успяваме да бъдем почти щастливи само ако имаме голяма доза егоизъм. Аз впрочем съм егоист!
Егоистът обича да дава! За него това е начин да си достави удоволствие…
Има една фраза в „Бурята“, която особено ме трогва и която казва: „Това, което небето ни дава, ние го дължим на себеподобните си“.
Дълбоките мисли винаги изглеждат дотолкова прости, че ние си въобразяваме, че сме достатъчно умни, за да се досетим за тях.
По-трудно е да се харесаш на самия себе си, отколкото на другите.
Може би младите, в желанието си да противоречат на своята епоха, ще искат да открият в киното поетично, фантастично измерение. Засега науката е тази, която прави огромен прогрес. Не изкуството! Със сигурност съществуват големи живи художници или музиканти, но те са много малко. Което обаче не пречи тази празнота да стимулира нови таланти…
Ние, актьорите, проституираме с нашите чувства, както проститутките продават секс!
Свръхестественото има свои закони, които не действат безпорядъчно.
Не само моята кариера, но и моят живот също е магичен! И бих добавил: несправедливо!
Когато ме питат дали съжалявам за нещо, винаги отговарям, че няма за какво. Но единственото, което ме опечалява е, че не се задоволих с ролята на предан слуга на Кокто. Прииска ми се да бъда Жан Маре, което бе проява на моето честолюбие и претенции. И станах Жан Маре, но вярвам, че дори и да бях си останал просто негов слуга, животът ми пак би бил пълноценен.
Нищо не ме плаши… Нито смъртта, нито немощта… Толкова късмет съм имал! Ако на 20 г. добрият Господ ми беше предложил да сключим сделка до 70-ата си година да имам всичко: пари, слава, приятелства, любови, а след тази възраст пълен упадък, въпреки това щях да се съглася без колебание! Така че вече имам 14 г. печалба!
Очаквам смъртта си с крайно любопитство. Трябва да умееш да се подчиняваш на неизбежното.
