.
Приятелю и брате Филипе, ние дейците сме си посветили живота на отечеството и да работим за толкова милиона народ.
Трябва да се мисли зряло, (за) да не изгубим и сега.
Правило се е, захващало се е, трябва да вземаме опит, па и да се съветваме един други, да се слушаме и да избягваме даже и най-малка гордост.
Да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение.
Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било, каквото било — добро или зло.
Особено ние, които до смърт сме си решили и после освобождението ни да служим на отечеството, не ни трябват такива глупости.
Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така?
По мое мнение така е най-право и човешко.
Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито всекидневното ми преследване от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български; нито пък казвам, че щом от началото на работите ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово (да дойде)?
Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека (и) по-долна (служба).
Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму.
Всичко се случва, на всичко трябва да бъдем осторожни и умни.
Има много по-умни, но страхливи. С такива се постъпва другояче.
Такива трябва да бъдат около нас, да се съветваме с тях, пък ние да извършваме. Тогава заслугата ни е равна.
Защото и те без нас не могат, па и ние без тях.
Това, брате, трябва да ни бъде всякога на ума, та да не даваме (лош) пример.
Ако ние бъдем такива, тогава никой не ще смее да се възгордее, за да се раждат вражди между нас, от каквито е пропаднало отечеството ни.
Имаме хиляди примери.
Щял да дойде някой си по вишегласие да ми вземе онова, което съм заслужил — право или криво — да му е просто.
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Та(ка) е (и) нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.
Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него?
Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!
На всеки български работник трябва да даваме такова предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.
И най-често трябва да се съветваме ние, дейците, като спазим (посочим) един другиму грешките си. Защото всеки бърка, па не може (сам) да се съвземе.
На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.
Левски до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
