.

Анди Уорхол (1928-1987) е американски художник, водещ представител на течението поп арт.

След успешна кариера като илюстратор на реклами, той става световноизвестен със своята работа като художник, авангарден кинорежисьор, звукозаписен продуцент и писател.

В центъра на творчеството на Анди Уорхол е общата представа за американската култура. Той рисува пари, доларови знаци, храна, женски обувки, известни личности и изрезки от вестници. За него тези предмети олицетворяват американските културни ценности.

Например Кока Кола представлява демократичното равенство между хората, защото: „Кока Кола винаги е Кока Кола, Кока Колата, която пие президентът, е същата като твоята или моята.“

Той използва популярни образи и методи за визуализиране на американската идентичност през XX век. Този нов поглед към американската култура е тема и резултат в творчеството му.

Освен изкуството, Анди Уорхол е доста популярен и с твърдението си, че „в бъдеще всеки ще бъде световноизвестен за 15 минути“. По-късно той се пошегувал пред репортери: „Моята нова реплика е, че след 15 минути всички ще бъдат известни“.

Ще ми се да изхвърлям вещите направо през прозореца веднага щом ми ги подарят, но вместо това благодаря и ги прибирам в кашона, който съответства на дадения месец.

От друга страна, искрено ми се иска да запазвам нещата, за да могат някой ден отново да се използват.

Би трябвало да има супермаркети, които да продават разни неща, и други супермаркети, които да ги изкупуват обратно; докато този процес не постигне пълно равновесие, ще съществуват повече отпадъци, отколкото е редно.

Тогава всички ще имат нещо за продаване, тъй че всички ще разполагат с пари ­ще продават, ще печелят.

Всеки от нас притежава едно-друго, но повечето ни вещи са непродаваеми ­днес има всеобщо предпочитание към нови-новенички неща.

Хората трябва да имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници.

Налага се да се организираме по-добре в това отношение.

Онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените.

Как изобщо е възможно нещо да се свърши, щом като, ­ако не греша, ­ количеството на материята във Вселената винаги си остава едно и също, с изключение на онова, което пропада в черните дупки?

Все си мисля как хората вечно ядат и ходят до тоалетната и се чудя защо от задника им не излиза една тръба, която да поема всичко изядено, да го рециклира и пак да го връща в устата им в преработен вид, тъй че никога да не им се налага да мислят за купуване и приготвяне на храна?

Дори няма да е нужно да гледат тази материя, тя дори няма да е мръсна.

А ако пожелаят, биха могли изкуствено да я оцветяват, преди да я глътнат пак. В розово, да речем. (Тази идея ми хрумна, когато си мислех как пчелите акат мед, но впоследствие установих, че те всъщност не го акат, а го повръщат, тъй че медените пити не са пчелни тоалетни, както смятах първоначално. Пчелите явно вършат тази работа някъде другаде.)

Понякога, когато съм на гости, се промъквам тайничко в банята само за да видя какви видове одеколон имат домакините.

Нищо друго не поглеждам ­ не си пъхам носа в чуждите работи, ­ но страдам от натрапчиво, неудържимо желание да проверя дали нямат някой неизвестен за мен парфюм, който още не съм пробвал, или пък някой любим стар одеколон, чийто аромат отдавна не съм долавял.

Ако открия нещо интересно, не мога да се удържа да не си сложа малко от него. Ала през остатъка от вечерта ме гони параноичен страх, че домакинът или домакинята ще усетят полъх от мен и ще забележат, че им мириша твърде познато.

От петте сетива именно обонянието е най-тясно свързано с властта, която миналото има над нас.

Миризмите наистина те пренасят къде ли не. Зрението, слухът, осезанието, вкусът просто не са така могъщи като обонянието, ако желаеш да се върнеш с цялото си същество към някой отминал миг.

Обикновено нямам такова желание, но благодарение на ароматите, затворени в шишета, мога да контролирам положението и да подушвам само онези миризми, които искам и когато искам, за да върна желаните в дадения момент спомени.

Само за секунда.

Хубавото на тази свързана с обонянието памет е, че усещането за пренасяне изчезва мигом, щом престанеш да долавяш миризмата, тъй че няма никакви последствия.

Това е един добре премерен начин да се отдаваш на спомени.

Моята колекция от наполовина използвани парфюми вече е много голяма, въпреки че започнах да употребявам повечето от тях чак в началото на 60-те години.

Преди това миризмите в моя живот бяха все случайни, просто долавях онова, което достигаше до носа ми.

По някое време обаче си дадох сметка, че трябва да се обзаведа с нещо като музей на ароматите, тъй че определени ухания да не пропаднат безследно.

Много ми харесваше например миризмата във фоайето на “Парамаунт Тиътър” на Бродуей.

Винаги, когато се намирах там, затварях очи и вдишвах дълбоко. А после го събориха. Сега мога да разглеждам до насита снимки на фоайето, но какво от това? Никога вече не ще усетя миризмата му.

Понякога си представям наръчник по ботаника, издаден някъде в далечното бъдеще, в който пише нещо от сорта: “Люлякът е вид растение, което вече е изчезнало. Смята се, че уханието му е било подобно на…” ­ и после? Как ще го опишат? Може би ще съумеят да го представят като химическа формула. Нищо чудно това да е възможно и в наши дни.

Убеден съм, че трябва да се живее в една стая. Една празна стая, в която да има само креват, поднос и куфар.

Човек може да върши всичко или от леглото, или направо в леглото ­ да яде, да спи, да мисли, да прави гимнастика, да пуши,  а банята и телефонът трябва да му бъдат съвсем под ръка.

Така или иначе, всичко изглежда някак по-ефектно, когато го правиш в леглото. Дори беленето на картофи.

Живеейки в една стая, човек се отървава от безброй грижи. Но за беда основните тревоги си остават:

Изключени ли са лампите? Добре ли е затегнат кранът на чешмата? Угасени ли са цигарите? Заключена ли е външната врата? Работи ли асансьорът? Има ли някой в коридора? Кой ми е седнал в скута?

В наши дни мнозина спят в пространства с пирамидална форма, защото смятат, че така ще се запазят млади и жизнени и ще спрат процеса на стареене. Мен това не ме тревожи,­ аз си имам криле.

И все пак моят идеал за пространство също напомня пирамида, защото в този случай не се налага да мислиш за таван.

Ако искаш да имаш покрив над главата си, защо стените да не бъдат едновременно и таван, така ще имаш една грижа по-малко, една повърхност по-малко ­ няма ни да я гледаш, ни да я чистиш, ни да я боядисваш.

Индианците, които са живеели в шатри, наречени типита, са били на прав път.

Конусовидното жилище би било чудесно, ако окръжностите не изключваха ъглите и ако успееш да намериш подходяща кръгла мивка; все пак аз самият бих предпочел пирамидално помещение с равностранен триъгълник в основата, и то даже повече, отколкото пирамида с квадратна основа, защото при триъгълната основа имаш една стена по-малко и така ъглите, които трябва да метеш, също се намаляват с един.

из „Философията на Анди Уорхол“