.

Всички изпитваме необходимост някой да ни гледа. Можем да бъдем разделени на четири категории в зависимост от това, под какъв тип поглед искаме да живеем. Хората от първата категория обичат да бъдат следени от погледа на безкрайно множество безименни очи. Втората категория са онези, които, за да живеят, се нуждаят от погледите на множество познати очи. Следва третата категория хора, които изпитват нужда постоянно да са пред очите на любимия човек и накрая идва четвъртата категория, най-рядката. Тя обхваща онези, които живеят под въображаемия поглед на отсъстващи хора. Това са мечтателите.

Уникалността на Аз-а е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният Аз е онова, което се различава от общото. Тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.

Източник на кича е категоричното приемане на битието. Но кое стои в основата на битието? Бог? Човекът? Борбата? Любовта? Мъжът? Жената? По този въпрос има различни мнения, затова има и различни видове кич: католически, протестантски, еврейски, комунистически, фашистки, демократически, феминистки, европейски, американски, национален, интернационален.

Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите… Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен.

Лайното е по-сложен теологически проблем от злото. Бог е дал на човека свобода и щом е така, можем в края на краищата да приемем, че не е отговорен за престъпленията на хората. Но отговорност за лайното носи изцяло онзи, който е създал човека.

Ако нещо ме е отвращавало у човека, то е умението му да скрие жестокостта, низостта и ограничеността си под маската на сантимента.

Да обичаш означава да се откажеш от силата си.

Истинската доброта на човека може да се изяви в пълната си чистота и свобода само по отношение на някой, който не представлява никаква сила.

Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.

Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.

Да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътски желание /това желание може да се отнася за огромен брой жени/, а чрез желанието да споделиш съня си /това желание бива насочено само към една-единствена жена/.

Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.

Дрехата на миналото е ушита от тафта в преливащи нюанси и всеки път, когато се обърнем назад, го виждаме в различни багри.

Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.

И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.

Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?

Тежестта, необходимостта и значимостта са три вътрешно взаимосвързани понятия: само това, което е необходимо, има тежест; само това, което тежи, е значимо.

Предлагайки ни красива илюзия за човешкото величие, трагичното ни носи утеха. Комичното е по-жестоко – то буквално ни разкрива колко незначително е всичко.

Световъртежът не е страх от падане. Световъртежът означава, че пропастта под нас ни привлича, мами, разгаря у нас желанието да се сгромолясаме, на което ние в следващия миг започваме да се съпротивляваме, зашеметени от ужас. Вертиго е отровата на слабия. Знаещ за своята слабост, човек предпочита да се предаде, отколкото да се съпротивлява. Той е опиянен от слабостта си, иска му се да стане дори по-слаб, иска му се да падне по средата на централния площад пред всички, иска му се да бъде долу, ниско и долу.

Не съм привързан към нищо друго освен към охуленото наследство на Сервантес.

Милан Кундера е роден на 1 април 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от близо 40 години живее във Франция.

Ирония, сарказъм, философия, смях, изкривена любов и политическа откровеност живеят в перфектна колаборация в творчеството му.

Наричат го „един от най-оригиналните съвременни романисти“, заради интересните си персонажи – персонажи-идеи, персонажи-функции, обслужващи определени философски концепции.

Сред най-популярните книги на Кундера са „Шегата“, „Книга за смеха и забравата“ и „Непосилната лекота на битието“, като особено последната се смята за един от най-големите шедьоври, излезли изпод перото му.