.

Шърли Маклейн Бийти е американска театрална и киноактриса повече от 50 години, носителка на Оскар, известна не само като киноактриса, но и като авторка на автобиографични книги.

Тя е по-голямата сестра на Уорън Бийти.

Като малка мечтае да стане балерина. Отдава се на балета и танците, но след време решава, че това не е за нея и се отдава на актьорското майсторство. Първият ѝ филм е „Неприятности с Хари“ на Алфред Хичкок.

Вече съм на възраст, когато все повече се замислям за продължителността на живота и връзката между съзнание, тяло и дух. Медицината, насочена към изцеление посредством енергия и мисъл, ми помогна много. Не ми допада онази медицина, която си служи само с лекарства и свежда всичко до „нож“, „огън“, „отрова“.

Вярвам, че великият съзидател е пожелал всеки от нас да изпита щастие. Законите за причините и следствията (както научните, така и кармичните) предопределят за всекиго от нас различен път към усъвършенстване и щастие.

Навярно можем да твърдим, че вярванията ни са плод на въображението. Но то тогава може би си въобразяваме, че живеем, както твърдят будистите. Фантазираме си живота през деня, а през нощта го сънуваме. Добре е да избегнем и дневните, и нощните кошмари, като разберем кои сме всъщност. Открай време харесвам една фраза на Айнщайн: „Въображението е по-важно от знанието.“

Обръщам поглед назад – как съм живяла и обичала, как съм негодувала и оспорвала различни неща – и си давам сметка, че умението да остаряваш добре се състои не толкова в търсенето на щастие, колкото в кроткото усещане за доволство от преживяното. Да обичаш, без да се привързваш прекалено, бихте казали вие. С течение на годините започнах да ценя особено много конфликтите. Не всичко в живота може да е цветя и рози. Именно в мрачните моменти на сблъсък се придобива истинското познание.

Предназначението на живота е да даде възможност на всяка душа да научи кои сме и защо действаме по определен начин. Надеждата е, че когато дойде време да си тръгнем, ще сме научили малко повече за страховете си, за щастието и най-вече как безрезервно да даряваме своята любов и да приемаме любовта на другите.

Всеки от нас може да използва недоволството от самия себе си като творчески заряд.

Когато бях по-млада, наивно се доверявах едва ли не на всекиго и всичко. И до днес е така, струва ми се. Гордея се, че не станах цинична и покварена. Наместо да се подхлъзна в тази посока, развих по-изтънчено любопитство.

Винаги съм имала някакво простодушно, не особено задълбочено отношение към живота – оптимистично и може би дори наивно. Навремето добре ми послужи, но вече не съм толкова сигурна. Винаги съм чувствала, че нещата се случват така както трябва – обикновено за добро. Сега вече по-дълбоко усещам потребността да поема по-голяма лична отговорност за случващото се по света и разсъждавам върху възможността да вземам участие в реалния живот, а не просто да го наблюдавам. Улавям се, че ме тревожи тази пристрастеност към технологиите в нашата култура и осакатяването на демокрацията.

С напредването на годините забелязвам, че се превръщам в една от стариците в Холивуд, към която повечето хора бързат да покажат уважение. Или проявяват респект от онова, което имам зад гърба си, или предпочитат да не ме „виждат“, за да не се налага да влизат в спор. Напоследък все по-остро усещам колко изтощително е състоянието на „невидимост“.

Каквото и да говорим, рушащите се ценности и конфликтите на религиозна основа, причиняващи войните по света, подтикват моите приятели в Холивуд да търсят метафизични духовни връзки в живота и работата си. Което като че ли не им пречи да правят пари от филми, изпълнени с ужаси, насилие, извратен секс и прочие, но поне вдигат рамене с извинението, че публиката иска такива зрелища. Печалбите потвърждават това заключение, но поне някои от тях имат доблестта да се срамуват, че са прибягнали до подобен материал.

Преди време взех решение никога да не се снимам във филм с грандиозни специални ефекти само заради печалбата. Вярвам, че ценностите, към които се придържаме, рано или късно ни се отплащат. Законите на кармата са валидни дори в Холивуд. Посланието към зрителите се връща обратно като бумеранг.

Тъжно ми е, че филмите, в чийто център стои една човешка съдба, биват определяни като „женски“ или „камерни“. Трудно се намират пари за подобни филми, макар че тъкмо те обират наградите, ако са добре направени.

Да се набавят пари за метафизичен филм е почти невъзможно, понеже шефовете на студиите твърдят, че трябва да се правят внушаващи страх филми, защото културата ни била дотолкова пропита от страхове, че публиката искала да отрече съществуването им. В часовете, отделени за забавление, хората предпочитали да усещат „измислен“ страх, за да не се налага да се сблъскват с него в реалния живот.

Джак Лемън беше преследван от духове и се бореше с помощта на алкохола срещу своите демони през целия си съзнателен живот, но изобщо не му хрумваше да признае съществуването на какъвто и да било духовен живот.

Джак Никълсън бе ненадминат в свободните асоциации – побъркващо остроумен, макар човек трудно да отгатваше за какво говори. А когато го обземаха бесове, изглеждаше страховит. Той като че ли се стремеше да използва бесовете си за своите колоритни герои, вместо да им дава отдушник в истинския си живот.

Спомням си един разговор с Норман Мейлър, който твърдеше, че неврозата е потребна за истинския творец. Може и да е бил прав, не съм сигурна. За себе си знам, че съм се опитвала да впрегна неврозите да работят за мен – като например строгата дисциплина, отказът от празни приказки, придържането към истината независимо от последствията, неподправеният невротичен гняв при някоя несправедливост и бясната ярост срещу президенти, които предават доверието на обществото.

Актьорите обикновено си поставяха за цел отблизо и дори интимно да опознаят своята красива партньорка, докато траят снимките, независимо дали у дома ги чакат съпруга и деца. Неписаният закон на гилдията гласеше, че ние се изявяваме в един измислен свят и всичко свършва с угасването на прожекторите. Актрисите правеха същото. Всеобщо бе мнението – макар и болезнено за някои, – че любовните сцени не свършват с края на снимачния ден и спирането на камерата.

Ако името ти е опетнено заради проблемно поведение, никой не иска да работи с теб. Ако си подлец, но правиш пари, всички чакат да се провалиш, за да злорадстват. Всеки се чувства по-добре, ако някоя голяма клечка се издъни, така малките хора се поотърсват от притесненията за собствените си неуспехи. Колко маловажно е всичко това. Щом печелиш достатъчно, за да си плащаш ипотеката и да излизаш през уикенда с любим човек, не ускорявай темпото, казвам аз, прави каквото искаш, стига да ти е приятно.

Мерил Стрийп с невероятен финес вплита актьорската игра в истинския живот. По мое мнение тя е ненадмината, макар понякога да я улавяме, че играе. Разбирането за илюзия и реалност е нейното скрито оръжие. Възхити ме работата й във „Вик в тъмнината“, където играе майка, чието дете е отвлечено от куче динго, а особено ме порази сцената, в която тя е на свидетелската скамейка. „Нима се превърна в куче динго в тази сцена? – попитах я. „Да – отвърна тя. – Радвам се, че си забелязала.“ На коя друга актриса би хрумнало да изиграе диво куче динго, за да докаже, че е невинна майка?

Никол Кидман е актриса с невероятен диапазон, чиято красота, сравнима с дрезденски порцелан, направо спира дъха. Притежава невероятна способност за концентрация и е способна да изиграе абсолютно всичко. Никол сякаш не е от този свят, затова започнах да я наричам моята „извънземна“. Тя като че ли нямаше против. Държеше се така чаровно дипломатично с нейното лаконично „не съм склонна да обсъждам развода си с Том“, че много политици могат да се поучат от нея. С изумление наблюдавах как плавно преминава от сцена в сцена, без да избухне нито веднъж; как умее да работи нонстоп в продължение на убийствено дългите снимачни дни и отново да изглежда като ангел в шест сутринта само след няколко часа сън. През уикендите ходеше на фотосесии, в Париж снимаше реклами за „Шанел“, а в понеделник се връщаше съвършено свежа и бодра, без да каже и дума къде е била. Никол е ефирно създание, което ме караше да се чудя коя е тя всъщност. Мисля си, че подобно на Мерил и тя от време на време има нужда да бъде друга, за да съхрани психиката и идентичността си. И двете буквално се преобразяват, когато се потопят в своята заучена и добре обмислена илюзия. Питала съм се дали тези гениални актриси биха изпаднали в безизходица, ако внезапно се окаже, че няма повече героини, в които да се превъплъщават.

Светът на изкуството и литературата ще оцелее много по-дълго от света на политиката, защото той съхранява въображението ни и така побеждава времето.

Рекламната индустрия и медиите у нас въздействат върху начина, по който се лекуваме. Светът на рекламата е научно разработена операция, в резултат на която биваме атакувани с реклами до смърт. Пушим, пием, преяждаме и се излагаме на стрес и в същото време търчим на час по йога и си оставяме някакви си 20 минути за медитация. Използвайки настолни и джобни компютри и мобилни телефони, ние поглъщаме всички техни електромагнитни вълни също както гълтаме хапчета за отслабване, за да изглеждаме привидно здрави.

Не е тайна, че всеки се страхува да не се разболее. Пропагандата ни атакува от всички посоки в това наше свободно общество.

Психологът Алекс Кари го е казал най-добре: „Двайсети век се характеризира с три процеса от огромно политическо значение: растеж на демокрацията, растеж на корпоративната власт и растеж на корпоративната пропаганда като начин корпоративната власт да се опази от демокрацията.“

из „Паметта на душата“